Филмът “Игрален дом” (1987) е режисьорският дебют на американския драматург, сценарист, режисьор, поет и писател, Дейвид Мамет, който е автор и на сценария на филма. “Игрален дом” ни въвлича по един завладяващ и същевременно разтърсващ начин в динамиката на обсесивно-компулсивното поведение и механизмите на пристрастяването, главен проводник на които се явява психиатърката Маргарет Форд.  Специализирайки именно по проблемите на адиктивното поведение, водена от желанието по този начин да се справи със собствените си компулсии и същевременно бягайки от самата себе си, на Маргарет й предстои драматична и болезнена среща с нейното истинско Аз.

Още първата сцена от филма много ясно ни въвежда в характеровата патология на доктор Форд – помолена от нейна почитателка за автограф, тя е изключително сдържана и ригидна в проявата на емоциите си, което проличава не само в поведението и, а също и в строгия делови стил на обличане, прибраната коса и стегнатата походка.

Това впечатление се задълбочава и в следващите сцени – пред нас се разкрива една педантична перфекционистка, стремяща се да планира и контролира всеки един аспескт от живота си, обсебена от своята работа и стремежа непрекъснато да доказва на себе си колко е добра.

Необходимостта да се планират всички дейности, перфекционизмът, прекомерната съвестност, педантизмът и неспособността да се изразяват топли чувства са типични характеристики на обсесивно-компулсивното личностово разстройство. (МКБ, 10 ревизия, глава V, F60-69). Според психоаналитичната трактовка, етиологията на това личностово разстройство се дължи на нарушения в аналния стадий на развитие, което предизвиква необходимост от използване такива защитни механизми, като изолация, избягване и реактивно преобразуване на анално-садистичните импулси. Ерик Ериксън твърди, че корените на обсесивно-компулсивната симптоматика са във фазата на развитие, когато детето трябва да развие своята автономия. От гледна точка на Ериксън, удовлетворителното разрешение на психосоциалната криза в този стадий зависи преди всичко от готовността на родителите да предоставят свобода на децата си за осъществяване на контрол над своите действия (да се хранят, обличат, мият). Придобитото чувство на базисно доверие подготвя почвата за достигане на определена автономия и самоконтрол, избягване на чувството на срам, съмнение и унижение. Ериксън разглежда чувството на срам у детето като гняв, насочен към самото себе си, когато не му се разрешава да развива своята автономия и самоконтрол.

Ключовата дума тук е “самоконтрол”. Маргарет изпитва такова огромно недоверие към себе си и собствените си потребности, впримчена от страха да не загуби контрол, че е напълно неспособна да се отпусне и да изпита удоволствие. За нея удоволствието е един вид заплаха, принуда - което неволно си проличава в езиковата грешка, която тя прави, докато разговаря със своята по-възрастна приятелка и нейна учителка – терапевтка д-р Линдауер. (pleasure – pressure, удоволствие – натиск, принуда). На мястото на “удоволствието” Маргарет е поставила абстрактното понятие “метаудоволствие”, изразяващо се в сублимация на нагоните до псевдопотребности. По този начин извор на удоволствие става да “изглеждаш”, а не да “бъдеш”. За нея удоволствия са: да имаш, да контролираш, да търсиш социален статус, докато удоволствието от храненето, от това да даваш и получаваш нежност, сексуалното удоволствие изпадат на втори план  или биват инструментализирани с цел постигане на власт над Ти-обект на отношение - иенно затова тя се проявява и като компулсивна крадла. Метаудоволствието е плод на сублимацията на нагоните: нагонът, първоначално насочен към задоволяване на някоя от нарцистичните потребности, бива отклонен и пренасочен към вторична цел, т.е. задоволяване на някоя от социалните потребности. По този начин Азът не излиза от опита, за да “изконсумира” полагащото му се удоволствие, понеже е ръководен от страха да не изгуби контрол над самия опит. Единственото, което иска е контрол над живота: Контрол = удоволствие.

„Тук си, за да поемеш контрол върху живота си” казва Маргарет на своя пристрастен към хазарта пациент Били, не осъзнавайки, че всъщност проектира върху него собственото си желание и същевременно собственото си безсилие да управлява живота си. Защото самата Маргарет е пристрастена към саморазрушителни модели на поведение, които намират своя социално приемлив израз в прекомерното компулсивно тютюнопушене и работохолизма й. У нея се води вътрешна борба, сблъсък между хармония и морал, между собствените желания и потребности и онова, „което е прието, което е редно”. Търсенето на власт и контрол над собственото Аз и Ти-обект на отношение се превръща в цел на живота й.

Водена точно от това убеждение – че може да контролира събитията и всичко е в нейна власт, Маргарет прекрачва ролята си на психотерапевт и отива в бара „House of Games”, поемайки отговорността за съдбата на нейния пациент. „Къщата на игрите” обаче се оказва мястото на повратна точка в нейния живот. Неслучайно това е името на бара и неслучайно филмът също носи това име.

Според Ерик Бърн и неговия транзакционен анализ всички ние играем игри още от самото си раждане, като репертоарът може да се раздели на три категории: състояния на Егото, наподобяващи тези на родители; състояния на Егото, които са насочени самостоятелно към обективна оценка на действителността; и такива състояния на Егото, които представляват архаични остатъци, все още действащи състояния на Егото, които са били закрепени в ранното детство. За краткост тези прояви се наричат Родител, Възрастен и Дете.

И докато при повечето хора тези състояния с лекота могат да бъдат променяни - в различни ситуации всеки човек има различни проявления на Егото като Родител, Възрастен или Дете, то в живота си Маргарет е строго фиксирана в ролята на Родителя – а в случая с Били дори на свръхобгрижваща  „прекалено добра майка”. Вътрешното й Дете обаче копнее за така дълго отнеманата му спонтанна импулсивност, творчество, удоволствие и спонтанност. Спонтанността означава свободата да избираш, да се освободиш от играенето на игри и от това да изпитваш само онези чувства, които са те учили да изпитваш, да си способен да се довериш, да даваш и да получаваш. Интимността е спонтанната, лишена от хитрост откритост на човек, осъзнал освобождаването на непоквареното Дете, което в своята наивност живее тук и сега.

Именно затова Маргарет с готовност поема ролята, в която неусетно я въвлича чаровният мошеник Майк – тук позициите се сменят – сега той е Учителят, Наставникът, Родителят – а тя – импулсивното и палаво Дете. Веднъж освободена обаче, дълго потисканата първична психична енергия на това Дете, трудно може да бъде овладяна отново. Позволено и непозволено, приятно и неприятно, игра и истина се сливат в нейната реалност и изправят Маргарет лице в лице със собствените й неизразени желания и потребности.

 „Нещата, които си мислим, нещата, които искаме, можем да ги правим или да не ги правим, но не можем да ги скрием” казва Майк на Маргарет и е напълно прав. В един момент за нея престават да съществуват каквито и да било правила, тя си позволява да краде, да участва в измами, да върши „забранени” неща. Веднъж позволила си да изпита удоволствие, веднъж загубила контрола и усещането за рамките на своята действителност, за Маргарет е невъзможно да се върне там, откъдето е дошла.  Никога не познала себе си и собствените си граници, тя не знае до къде може да стигне и кога трябва да спре. Инсценираното убийство сякаш я отрезвява и я връща в непосредствената реалност, изправяйки я очи в очи с истинското й Аз и най-вече неговата тъмна страна – неинтегрираната сянка. Защото сянката е една жива част от личността и следователно иска да живее под някаква форма. Тя не може да бъде премахната или рационализирана до степен на безвредност. Този проблем е крайно труден, защото не само предизвиква Маргарет, но в същото време й напомня за нейната безпомощност и негодност. Независимо от всичко равносметката трябва да се направи, рано или късно. Накрая трябва да си признаем, че съществуват проблеми, които не можем да решим със собствени сили.  

„Изгубила съм контрол” изрича тя мигове преди да извърши истинско убийство. Застрелвайки Майк, тя всъщност да убие Злото и най-вече Злото у себе си,  срязвайки гордиевия възел, вместо да го развърже. Ако ние сме способни да видим собствената си сянка и да понесем това познание, тогава една малка част от проблема вече е решена: ние сме приели личното несъзнавано. Срещата със себе си е преди всичко среща със собствената сянка. Човек трябва да се научи да се познава, за да знае кой е, за да може да функционира като пълноценна и цялостна личност. И докато Майк е успял да постигне това, да приеме себе си такъв, какъвто е с всичките си позитивни и негативни страни, то Маргарет тази среща тепърва й предстои. Изключително мъдър е съветът, който възрастната д-р Линдауер дава на Маргарет – „Прости си”.  Прошката не означава потискане на гнева и раздразнението, а е напълното освобождаване от тях чрез осъзнаване на причините, довели до появата на тези чувства и оттам — намирането на по-рационален начин за преодоляване на дразнителя. Прощаването има значение най-вече за прощаващия, тъй като той се освобождава от негативните си емоции и добива отново възможност за обективна преценка на фактите, свързани с другия човек, въпросната нанесена обида или нежелано поведение.

Това е и финалното послание на филма. В последните сцени виждаме една спокойна, уверена жена, която се намира в хармония със себе си и своите потребности - жена, която си е простила и която се харесва такава, каквато е.  А когато отново бива помолена от свой почитател за автограф, тя написва в книгата му двете думи:

„Прости си”.