Психологически изследвания и статии

Ключов фактор за развитието на психосоматични заболявания най-често се явява психосоциалият стрес под формата на социална неуреденост, промяна в социалния статус, урбанизацията, географската и социалната мобилност, неблагоприятната ситуация при трудовата заетост, недоволство от работата, драматични жизнени събития (загуба на близки, скръб, отчаяние, депреси и безнадеждност). Реакцията на пациента спрямо психосоциалния стрес зависи от това какво значение отдава на събитието, от умението адекватно да реагира и преживее стреса, от адаптационните му възможности. Доказано е, че заболеваемостта се увеличава при промяна на емоционалното равновесие на пациентите, когато те възпримат живота си като неудовлетворителен, заплашителен, непоносим, конфликтен и не могат да се справят с него.

Емоционалното и интелектуалното състояние играе важна роля както при възприемането на болестите, така и при лечението. Активното и позитивно участие на пациентите може да повлияе върху болестта, резултатите от лечението и качеството на живота им.

Обикновено психосоматичните заболявания възникват в резултат от действието на несъзнателни процеси. Едно от постиженията на съвременната наука е идеята, че човек може да се научи да управлява психическите процеси, които влияят на широк спектър от физически процеси. Чрез влияние на психиката може да се застави организмът да оздравее.

Ракът започва от клетка, която съдържа неправилна генетична информация, което я прави неспособна да изпълнява отредените й функии. Тази клетка може да получи невярна информация вследствие вредното химическо въздействие, по други външни причини или просто заради грешка във възпроизводството на милиардите клетки в организма. Ако тази клетка започне да възпроизвежда други клетки със същото нарушение на генетичната структура, се появява тумор, който се състои от много атипични клетки. Обикновено имунната система в организма разпознава такива клетки, унищожава ги или ограничава деяйствието им.

В злокачествените клетки се извършват определени промени, така че те започват бързо да се репродуцират и поразяват съседните тъкани. Ако между нормалните клетки съществува някаква “информационна връзка”, която предпазва от превъзпроизводство, то злокачествените клетки са много дезорганизирани, не реагират на тази получавана от съседните клетки информация и започват безконтролно да се репродуцират. Атипичните клетки на туморите започват да блокират нормалното функциониране на органите, разрастват се и оказват физически натиск върху другите органи, или заместват нормалните клетки на тези органи със злокачествени, така че органът вече не може да функционира. При тежки форми на рак злокачествените клетки се откъсват от първоначалното образувание и се пренасят на други части на тялото, където те започват да растат и да създават нови тумори.

Ако между вредните фактори и рака имаше пряка причинно-следствена връзка, увеличаването на въздействието на тези фактори би предизвикало увеличаване заболеваемостта от рак. Макар че статистиката доказва тази версия, голяма част от хората, подложени на въздействието на вредните фактори, не заболяват, а хора, неподложени на много силно въздействие, заболяват въпреки всичко. Т.е. само въздействието на вредните фактори още не е достатъчно за да предизвика рак, и обратното, намаляването на тяхното въздействие не може автоматично да предпази от рак.

Резултатите от много изследвания показват, че за възникването на рака не е достатъчно само наличието на атипични клетки, необходимо е и потискане на естествената система на защита на организма. Според една от теориите за произхода на рака във всеки организъм постоянно се произвеждат ракови клетки. Обикновено имунната система внимателно следи появата на всякакви атипични клетки и ги разрушава. Имунната система се състои от няколко вида клетки, които унищожават чуждите тела. Този процес на самоизцеление постоянно протича в организма, на всичките му нива. По подобен начин организмът постоянно се бори с раковите клетки, изолирайки ги или разрушавайки ги, преди да са нанесли вреда.

“Това се обяснява, както предполагаме, с това, че дейността на организма, насочена за преодоляване на стресовата ситуация, може да намали съпротивата на болестите, особено ако човек избира неправилни методи за преодоляване на своя стрес, несъответстващи на проблемите, които стоят пред него. Този поглед върху болестта още веднъж напомня, че възможностите на човека не се безгранични, че ние имаме ограничено количество енергия. Ако външните фактори изискват много големи енергийни загуби, може да не ни стигнат сили да се борим със заболяването. Когато животът се изпълни с неприятности и ние не успяваме да се справим с жизнените ситуации, като резултат се появава болестта.”

Нервната система на човека се е създала в резултат на милиони години еволюция. Оцеляването на първобитния човек зависело от способността му бързо да определи силата на заплахата – да се бие или да избяга. Още щом нервната система възприеме външната заплаха, нашето тяло моментално реагира (с промяна на хормоналния баланс) и е готово да действа по съответния начин. В живота на съвременното общество, обаче, тази реакция бива потисната.

Човешкият организъм е устроен така, че ако след стреса следва физическа реакция, стресът не нанася голяма вреда. Но когато напрежението не получи разреждане (поради възможни социални последици, например) в този случай в организма се натрупват отрицателни последици от стреса. Т.нар. хроничен стрес е онзи на който организмът своевременно не е отреагирал. Именно този стрес според учените е много важна прицина за много болести. Хроничният стрес потиска имунната система, която отговаря за неутрализацията на раковите клетки и патогенните микроорганизми. Ние усещаме стреса не само в момента, когато преживяваме определено събитие, което предизвиква отрицателни емоции, но и всеки път, когато си спомняме за това събитие. Подобен отложен стрес и свързаното с него напрежение могат да окажат силно отрицателно влияние върху естествените защитни системи на организма.

Хората са открили връзката на рака с емоционалното състояние на човека още преди повече от 2 хиляди години. Още през 2 век от н.е. римският лекар Гален е обърнал внимание на това, че жизнерадостните жени по-рядко боледуват от рак, в сравнение с жените, които често са потиснати. През 1701 г. английският лекар Хендро в трактат, посветен на природата и причините за рака, посочва връзката му с “жизнените трагедии, предизвикали силни неприятности и мъка.”

Едно от най-добрите изследвания, които разглеждат връзката между емоционалните състояния и рака, е описано в книгата на последователката на Карл Юнг, Елида Ейвънс - “Изследване на рака от психологическа гледна точка”, чието предисловие е написано от самия Юнг. Според него Ейвънс е успяла да разкрие много тайни, свързани с рака, включително непредсказуемостта в развитието на това заболяване, защо болестта се връща след дълги години и защо това заболяване се асоциира с индустриализацията на обществото.

Изследвайки 100 болни от рак, Ейвънс прави извода, че преди началото на болестта мнозина от тях са загубили важни емоционални връзки. Тя смята, че всички се отнасят към психологическия тип, склонен да се свързва с някакъв обект или роля (с човек, работа или дом), като не развива собствената си индивидуалност. Когато този обект или роля, с които човек се свързва, изчезнат, такива пациенти се оказват насаме със себе си, но им липсват навици, с които да се справят с подобни ситуации. За онкологичните пациенти е характерно да поставят на първо място интересите на другите. Освен това Ейвънс посочва, че ракът е симптом за неразрешен проблем в живота на болния. Нейните наблюдения са потвърдени и уточнени с по-късни изследвания.

1. Младостта на тези пациенти е белязана от чувството на самота, отчужденост, отчаяние. Близостта с другите хора предизвиква у тях трудности и им се струва опасна. Установено е, че особеност на тези хора, които по-късно са заболели от рак, дълбоко са преживявали липсата на близост с родителите. Те нерядко проявяват силни чувства и обикновено са в лошо настроение. Друг вариант е ранната загуба на близък човек.

2. В ранен период от зрелостта на тези пациенти или са създали дълбоки важни за тях отношения с някого, или са получили огромно удовлетворение от работата си. В тези отношения или роля те са влагали цялата си енергия, те са смисълът на съществуването им, около тях се строи целият им живот. Типично раковият болен често култивира изключително отношение само с един човек, като игнорира външните контакти. Той с готовност се жертва за ровителите, децата или съпруга.

3. След това тези отношения или роля изчезват от живота им. Причините са различни – смърт на любим човек, смяна на местожителството, пенсиониране, начало на самостоятелен живот на децата. В резултат отново настъпва отчаяние. Характерна черта на онкоболните е чувството на безнадеждност преди да заболеят. Често ракът е доказателство, че някъде в живота на човека има нерешени проблеми, които са се усилили или усложнили заради серия стресови ситуации. Типичната реакция на онкологично болния на проблемите и стресовете е усещането за своята безпомощност и отказ от борба. Отбелязва се, че левкемията и ракът на лимфните възли обикновено се появява в случаите, когато пациентът се сблъсква със серия от няколко загуби, които водят психическото му състояние до отчаяние и безнадеждност.

4. Една от основните особености на тези болни е фактът, че тяхното отчаяние няма изход, те го преживяват в себе си. Те не са способни да излеят болката, гнева или враждебността, те са неспособни открито да изразят враждебни чувства. Много онкологично болни трудно изразяват отрицателни чувства. Те изпитват необходимост винаги да се показват добри. Околните обикновено смятат онкологично болните за необикновено добри хора. Външно може да изглежда, че те успяват да се приспособят към постигналото ги нещастие. Те изпълняват задълженията си, но животът за тях вече няма вкус, от него са си отишли енергията и смисълът.

Много изследвания разкриват “психологическия профил на онкологично болния”. Посчват се следните черти у болните: доминираща детска позиция в комуникацията, тенденция към екстернализация (всичко зависи от външнте обстоятелства, аз нищо не решавам), висока формалност на нормативите в ценностната сфера, висок праг на възприемане на негативните ситуации, собствените потребности или не се възприемат или се игнорират. Изразяването на чувствата е много сложно за тях. В семейството често доминира майката. Раково болните усещат разочарование, пустота и чувството, че са отделени от други хора чрез стъклена стена. Те се оплакват от пълна вътрешна опустошеност.

Всички психически и физически заболявания се инициират от емоционални сътресения, които са се случили в близкото минало и дори в далечното детство. Колкото по-голям негативен заряд има критичната ситуация, колкова по-голяма е потенциалната опасност. Негативният потенциал на емоционалната травма в инициирането на различни заболявания е основан на “замразяването на емоциите в нашата памет, защото емоциите се “съхраняват” в тялото. “Замразените” в тялото емоции могат да създават функционални (не физически) връзки, които потискат нормалното преминаване на нервните импулси в организма и пречат на нормалната работа на невроновата мрежа.

Голям принос в изучаването на връзките на емоциите и здравето има немският онколог д-р Хамър. Той изследва повече от 10 хиляди случаи и открива, че буквално във всеки от тях първите признаци на заболяването от рак се появяват от 1 до 3 години след емоционалната травма. Хамър описва емоционалния травматичен опит, който обикновено предшества рака: “…ти се изолираш и не се опитваш да споделиш емоциите си с други. Ти си тъжен, но на никого не казваш за това какво те мъчи. Това напълно променя твоя живот – ти никога няма да станеш предишния…”

Доколкото почти всяка зона на мозъка е свързана с определен орган или област на тялото, в резултат на определено място в тялото възниква повишен или понижен торус на мускулите и кръвоносните съдове. В своята работа Хамър открива точно съответствие между типа психологическа травма, локализацията на “затворения контур” в мозъка и локализацията на туморите в тялото.

Емоциите, хванати в капана, започват да травмират мозъка в определена зона, аналогично на лекия инсулт, а мозъкът започва да изпраща неадекватна информация в определена част на тялото. В резултат в тази зона се влошава кръвообращението, което води, от една страна, до лошо хранене на клетките, а от друга – до лошо отделяне на продуктите от жизнената дейност. На това място започва да се развива раков тумор. Типът тумор и разположението еднозначно зависят от типа емоционална травма. Скоростта на растежа на тумора зависи от силата на емоционалната травма. Още щом това се случи, в съответната зона на мозъка се появява оток, който лесно може да се види на компютърна томография. Когато отокът се разнесе, растежът на тумора се прекратява и започва лечението.

Имунната система заради травмата не се бори с раковите клетки. Нещо повече, на това място раковите клетки дори не се разпознават от имунната система. Оттук произтича ключовият момент, че за пълно излекуване от рака е необходимо лечение на мозъка. Хамър смята, че психическите травми, получени в детството, не могат да бъдат причина за рака. Според неговите изследвания източникът винаги се намира в рамките на 1-3 години преди началото на заболяването. Но е важно да се разбере, че ранните травми “прокарват пътеката” за по-късните, сякаш обучавайки мозъка на специфична реакция. За лечение Хамър използва традиционните психологически методи на работа с травми. За да се предотврати напълно връщането на симптомите на заболяването, помага работата именно с първоначалния, както още се нарича, коренен инцидент. Емоционалната травма, която лежи в основата на онкологичното заболяване, може да бъде напълно незначителна за страничния поглед. Всичко зависи от специфичните сривове в психиката на човека, които негативното събитие произвежда, и от личната история – дали в нервната система има верига от аналогични преживявания, към които даденият инцидент може да се присъедини.