Музиката (от гръцки musike - изкуство, музика) е вид изкуство, което отразява действителността и въздейства на човека с осмислени и организирани по особен начин звукови последователности.

Музиката е специфична разновидност на звуковата дейност на хората. С другите разновидности – реч и инструментално-звукова сигнализация, я обединява способността да изразява мисли, емоции и волеви процеси у човека в чуваема форма и да служи като средство за общуване между хората и управление на тяхното поведение. Музиката е най-близо до речта, по-точно до речевата интонация, изразяваща вътрешното състояние на човека и емоционалното му отношение към света по пътя на изменение на височината и друг характеристики на звученето на гласа. Това родство позволява да се говори за интонационната природа на музиката.

Едновременно с това музиката силно се различава от останалите разновидности на звуковата дейност на хората. Макар и подобно на звуците в реалния живот, музикалното звучене принципно се отличава от тях по строгата височина и времева (ритмична) организираност. Тези звучения влизат в исторически създали се системи, основа на които са тоновете, подбрани от музикалната практика на дадено общество. В музиката се използват и звуци с неопределена височина (шумове) или такива, чиято височина не се взема под внимание, но играят странична роля. Във всяко музикално произведение тоновете образуват своя система от вертикални съединения (съзвучия) и хоризонтални последователности – неговата форма. В съдържанието на музиката главна роля играят емоционалното състояние и процесите, а също и волевите стремежи. Тяхното водещо място в музикалното съдържание се предопределя от звуковата (интонационна) и времева природа на музиката, която й позволява, от една страна, да се опира на многовековния опит във външното изразяване на емоциите на хората и предаването им на другите членове на обществото, и то основно чрез звукове, а от друга, адекватно да се изразява емоционалното преживявание като движение, процес с всичките му промени и оттенъци, динамични възходи и спадове, взаимодействия на емоциите и сблъсък между тях.

От различните видове емоции музиката въплъщава основно настроението, а също така и емоционалните страни на интелектуалните и волевите качества на личността. Това позволява на музиката да разкрие не само психологическото състояние на хората, но и особеностите на техния характер.

Музикалното възприятие е обект на детайлни изследвания в множество научни трудове. Как слушателят в детайли и като цяло възприема музикалното произведение, развиващо се във вид на специфичен звуков процес; какви са психологическите предпоставки, осигуряващи художествено-естетическото преживяване, разбиране, оценка, адекватност на възприемане на замисъла на композитора и изпълнителя; как закономерностите на възприятието се отразяват в музикалния език и в строежа на конкретни произведения; какви са психологическите механизми на връзката между музиката и емоционалното състояние – тези и аналогични проблеми са основен предмет на психологията на музикалното възприятие.

Възприятието на музиката се извършва на две нива:
1. Перцептивно ниво, свързано с психофизиологичното възприемане на музиката
2. Аперцептивно ниво, свързано с представата, която се формира вследствие на музикалното произведение.

1. Възприятие на музиката като процес

А. Н. Сохор определя няколко стадия на музикалното възприятие:

1. Стадий на възникване на интереса към произведението, което предстои да се слуша и формиране на нагласа относно неговото възприемане

2. Стадий на слушането

3. Стадий на разбирането и преживяването

4. Стадий на интерпретацията и оценката. (Сохор А.Н. Социальная обусловленность музыкального мышления и восприятия,  Москва, 1974)

З. Г. Казанжиева – Велинова дефинира три основни стадия:

1. Докомуникативен, свързан с формирането на готовност за слушане,

2. Комуникативен, отразяващ реалния процес на възприемане на музиката

3. Посткомуникативен, свързан с осмислянето на произведението, след като е престанало да звучи. (Казанджиева – Велинова З.Г. Мнения и оценки на слушателите за различните жанрове музикални предавания на програма «Орфей». – София, 1976.)  

Изследователите отдават голямо значение на първия стадий на музикалното възприятие, чието съдържание е формирането на нагласа – т.е готовност за възприемане. Хората възприемат музиката различно в зависимост от социалните условия и личностните детерминанти. С различна нагласа възприемат музиката любителят, композиторът, изпълнителят, музиковедът. Нагласата се определя от отношението към дадената музика, социално-психологически и индивидуално-типологични особености на личността, нивото на образование и специалната музикална подготовка на възприемащия субект.

В най-голяма степен нагласата е детерминирана от емоционалното състояние, което предшества акта на възприемането. Тя се проявява в степента на активност и избирателност на възприятието: субектът може да бъде изцяло погълнат от слушането на музиката или да слуша, зает с някаква друга дейност (т.нар. комитатно възприятие).

Централно звено в целия процес на музикалното възприятие е преживяването на музиката. Колкото и да се отличават по съдържание различните теориии за музикалното възприятие, всички ги обединява онова общо, което включва в себе си категорията преживяване.

Процесът на музикалното преживяване не се ограничава с акта на възприемане на музиката. И в посткомуникативната фаза, при липсата на звучене, човек продължава да преживява музиката на нивото на слуховите представи. Според А.Л. Готсдинер психофизиологичното последствие от музиката има различна продължителност – от 2-5 до 15-30 минути. То е свързано както с индивидуално-типологичните особености на човека, така и със съдържанието на самата музика. (Готсдинер А.Л. Музыкальная психология. – Москва, 1983.)

В психологическо отношение продължителността на преживяването в посткомуникативната фаза трудно се наблюдава, а още по-трудно се измерва и оценява. Изчезването на физиологичната реакция, обусловена от наличието на възприятие на музиката, не е доказателство за края на процеса на музикалното преживяване.

Процесът на преживяване, оценка и преработка на музикалната информация може да продължи дълго време.

Недостатък на много теоретични опити за обясняване на механизмите на музикалното преживяване е абсолютизацията само на една единствена гледна точка: обективизмът разглежда специфичните особености на музикалното произведение и неговата структурна организация, докато субективизмът отразява личностно-катарзисните трансформации на индивида във връзка с персоналните характеристики на психиката при възприемането на музиката.

Психологическите механизми на музикалното преживяване могат да се разкрият само на базата на системното изследване на многообразните социални, идеологически, културни, етнографски отношения, в които участва човекът като субект на различни видове дейност.

Музикалното преживяване е детерминирано от действието на три механизма – функционални, мотивационни и операционни, които отразяват природата на човека като индивид, личност и субект на дадена дейност.

Функционалните механизми са свързани със система от генетично обусловени октагенетични свойства на слуха и моториката, които осигуряват нивото на адекватно отражение на сензорните характеристики на музиката.

Операционните механизми представляват система от перцептивни, мнемични и, интелектуални действия, сформирана в процеса на дейността.  Операционните механизми осигуряват преминаването на образите от дадена модалност в слухово – музикални (например в процеса на композиране) и преобразуването им в специфична система от емоционални образи.

Взаимовръзката между функционалните и операционните механизми на аперцептивно ниво се определя от мотивационните фактори.

Последователно разгръщата се система от художествено-естетическа мотивация, отразяваща функционалната структура на музиката като вид изкуство, детерминира насочеността и избирателността на емоционалната организация на процеса на музикалното преживяване.

Анализът на психологическите механизми на музикалното преживяване дава възможност да се разбере психологическата специфика на музикалното възприятие.

2. Психофизиология на музикалното възприятие

2.1. Устройство на слуховия анализатор

Ухото е изградено от три основни структурни компонента: външно ухо, средно ухо и ушен охлюв. Външното ухо (или ушната мида) канализира вариациите във въздушното налягане към главата, където те оказват натиск върху гъвкава мембрана, наречена тъпанче, и я карат да вибрира. Движенията на тъпанчето след това се предават през средното ухо чрез последователност от три малки костици: чукче, наковалня и стреме. (Фиг.1) 
 

Фиг. 1: Устройство на човешкото ухо

При възприемането на музиката ухото играе ролята на “входно устройство”, което анализира височината, тембъра, ритъма и множество други характеристики на звука, преобразувайки звуковите вълни в звукови усещания. Слуховото усещане зависи основно от характеристиките на звуковата вълна. 
Чистите тонове се състоят от бързо увеличение и намаляване на въздушното налягане в течение на времето в правилен модел, наречен синусоидална крива. Всички чисти тонове имат тази обща форма, но се различават по своята честота и амплитуда. Честотата на чистия тон се определя като броя на пълните цикли на промяна в налягането, проявяващи се за една секунда, като под пълен цикъл се има предвид последователността на промяната от най-високото до най-ниското налягане и обратно. Честотата обикновено се изразява в цикли в секунда или херцове (Hz). 
Амплитудата представлява най-голямата промяна от равнището на нормалното въздушно налягане по време на цикличната вариация в налягането.

От честотата на звуковата вълна зависи височината на чувания звук, т.е. дали даденият звук се възприема като висок (ако броят на трептенията в секунда е голям) или (в противен случай) като нисък, а амплитудата на звуковата вълна определя интензивността на звука. Колкото повече молекулите на въздуха се отклоняват от тяхното средно положение, толкова по-голяма е амплитудата на вълната.

Тези две характеристики на възприеманите звукове са взаимосвързани. Фактически звуците винаги ни се струват по-интензивни отколкото ниски, дори вълните да имат еднаква амплитуда.

Повечето хора могат да чуват само тонове, чиито честоти са между 20 и 20 000 Hz, но чувствителността на отделните индивиди в този обхват може много да се различава.

Съществува още една характеристика на звука, която се нарича тембър. Тембърът представлява характерното качество на тона и се обуславя от насложените към основния тон допълнителни тонове – обертоновете. При нормални обстоятелства рядко чуваме един-единствен чист тон – в повечето случаи възприемаме няколно тона едновременно. Докато основният тон представлява основната честота на нотата и звучи най-гръмко, то обертоновете са сбор от основния тон и звук, който е по-мек от него. Обертоновете възникват поради факта, че трептенията на струна или друг предмет включват нейната вибрация не само по цялата дължина, но и във всяка от двете половини, във всяка трета, четвърта или друга нейна част, които по този начин добавят честота на своите трептения към основната честота на трептения на струната, по отношение на която те ще бъдат кратни. Броят и богатството на обертоновете зависи от типа и качеството на музикалния инструмент, което позволява на ухото да различава един инструмент от друг. Тембърът или моделът на обертоновете е различен за всеки инструмент. Дори обертоновете, които присъстват в звуците на тромпета и цигулката, да имат еднаква честота и интензивност, те ще карат тези инструменти да звучат по различен начин.

Богатата картина на звуковия свят, преобразувана в периодични механични и рецепторни структури на слуховия орган, привежда в действие най-сложните механизми на мозъка, чиято дейност завършва с трансформация на слуховото “изображение” в акт на възприятие. В основата на възприемането на всеки стимул лежи вътрешната обработка на информацията.

2.2 Теории за слуха

Резултатите на външното въздействие се преобразуват в определен код, носител на който са клетките на мозъка – невроните. Мозъкът на човека и висшите животни се състои от милиарди нервни клетки, които се намират в постоянна активност. Те генерират електрически заряди – импулси или бавни електрически потенциали. Нервните импулси се предават на мозъка от невроните в ресничестите клетки на базиларната мембрана. Основният въпрос по отношение на слуха е как тези нервни импулси се кодират, за да предават различен тип информация – например как разпознаваме определена височина на даден тон.

Една от теориите за възприемането на височината, наречена теория за мястото, се основава на идеята, че различните звукови честоти (различните височини) в действителност задействат различни неврони. Установено е, че честотата на вибрациите определя коя част от базиларната мембрана ще се движи или ще е най-силно опъвана. Така информацията за височината може да съответства на стимулацията на определени неврони от специфична част на мембраната. Електрофизиологични изследвания наистина показват, че отделните неврони в слуховия нерв на котката наистина „са настроени” към определени честоти.

Един от проблемите с тази теория е, че не всички честоти причиняват повече движения на базиларната мембрана в едно или друго място. В действителност това се случва само с високите и с част от средните честоти, следователно информацията за височината на ниските честоти трябва да се предава по някакъв друг начин.

Алтернативна теория приема, че нервната активност се кодира чрез скоростта, с която невроните се активират. Тя се нарича теория за честотата за възприемането на височината. Наистина може да се покаже, че скоростта или честотата на пулсациите, пътуващи нагоре по слуховия нерв към мозъка, съответства на тона при широк обхват от честоти. В действителност отделните нерви могат да реагират отново и отново с ниска скорост при ниските честоти, но е невъзможно отделният нерв да освобождава нервен импулс, да се възстановява и отново да освобождава нервен импулс толкова бързо, колкото би било необходимо за следването на високочестотен тон. Такава висока скорост на излъчване на нервни импулси би могла да е продукт на няколко различни набора от нервни влакна, всяко от които се изпразва с по-ниска скорост, но комбинацията им създава по-висока цялостна скорост. Това се нарича принцип на залпа и е наречен така по аналогия с начина, по който редица от войници от времето на Революцията са можели да заредят, да стрелят и отново да заредят един след друг, за да дадат много по-чести залпове, отколкото ако редиците стрелят в едно и също време.

Макар състоящите се от чисти тонове стимули да са адекватни за измерването на основните свойства на човешкия слух, повечето от звуците, които чуваме, са по-сложни. Специален интерес представляват променящите се комбинации от тонове, които изграждат човешката реч. В действителност определени зони в сетивната кора на главния мозък вероятно реагират единствено на такива стимули. Същите тези зони може би са включени и в създаването на речта. Например електрическата стимулация на определени точки в човешкия мозък може едновременно да променя възприятието за речта и да причинява подобни на реч движения на лицевата мускулатура. В действителност тези сложни аспекти на слуха едва сега започват да се изследват по-пълно.

2.3 Роля на хипоталамуса в слуховото и музикалното възприятие

На практика хипоталамусът възприема звуковия импулс и го преобразува в емоционално преживяване. Кората на главния мозък получава импулси от хипоталамуса, които я информират за появата на емоционални състояния, а от тилните части на мозъка тя получава информация за уловените от слуховите органи звукови сигнали, обединявайки тази информация в обща асоциация.

Хипоталамусът има още една важна функция – синхронизира биоритмите.  Тази синхронизация зависи от равномерното и нормално функциониране на отделните процеси в тялото, информация за които постоянно постъпва в хипоталамуса чрез вегетативната нервна система. Ако някои органи са силно претоварени, синхронизацията се нарушава. Продължителността на периодите и техните съотношения се смесват. В резултат се получава нарушение на сърдечния ритъм, ритмите на кръвообращението, дишането, колебанията в кръвното налягане. Хипоталамусът получава информация за тези нарушения и възстановява първоначалната ритмика. Според Антон Вуйма много биоритми у човека имат аналогична на музиката структура, т.е. музикалните вълнови колебания приличат на биоритмичните. Това се потвърждава от серия експерименти, проведени от руски специалисти. Сърдечният ритъм се записва с цифров осцилограф. В резултат се получава синосуида, аналогична на цифровия запис на музика. След това дадената цифрова информация е възпроизведена от компютър, но вече като звуков сигнал. Специалистите чуват нещо, напомнящо музикално произведение. В статия, посветена на този експеримент, пишат, че в полученото “звучене може да се различат елементи на мелодия и музикални периоди”.

Възприемайки музиката като особен вид биоритми, хипоталамусът съхранява в паметта си най-правилните комбинации музикални цикли. Информацията за това кое именно трябва да се смята за правилно се формира през целия живот на човека, но нейните общи елементи са вродени.

В хипоталамуса се намира и т.нар. център на удоволствието. С много опити е доказана способността на този участък от хипоталамуса да предизвиква удоволствие. Такъв център има и в организма на животните. Тъй като хипоталамусът реагира на музикалните импулси така както и на всички други, които постъпват в него, той създава у хората приятни усещания, когато музиката отговаря на следните параметри:

Тя трябва да се състои от многобройни периодично повтарящи се звукови елементи

Тези звукови периоди трябва да бъдат синхронизирани помежду си

Освен тях в музиката трябва да има постоянно променящи се елементи, зависещи от основните периоди

Задължително условие за работа на тези принципи е определено състояние на паметта на хипоталамуса. Хипоталамусът има неголям обем собствена локална памет, където той складира неоходимата му информация. Съдържанието на тази памет зависи в голяма степен от реакцията на човека на музиката. От съдържащата се там информация зависи дали човек ще изпита положителна емоция от музиката или не.

Звуците се възприемат от човека като музика само в случай, че в тях присъстват периодично повтарящи се елементи. Когато човек слуша танцова музика, краката му могат да започнат непроизволно да се движат. Това явление може да се обясни със свойствата на хипоталамуса. Обикновено в танцовата музика се използват разнообразни ударни инструменти. Физиолозите успяват да открият, че някои видове шумове са способни да предизвикат съкращаване на мускулите. Това заключение е потвърдено от множество експерименти. Учените откриват още, че самите мускули, съкращавайки се, могат да генерират много тихи акустични колебания. Тези колебания могат да се предизвикат от концентрацията на определени вещества (калциеви, натриеви йони) или промяна в температурата на тялото. Ударните инструменти предизвикват звукови ефекти, генериращи съкращаване на мускулите. С това се обясняват непроизволните движения и мускулната активност, предизвиквана от танцовата музика. 

Въздействието на определена музика невинаги е еднакво и зависи от много фактори: температурата на тялото, обмяната на веществата, мускулния тонус и др., което обяснява известно спадане на танцувалната активност в зряла възраст и по време на болест.

Механизмът на въздействието на музиката може да изглежда така:

1. Звукът се възприема от слуховия анализатор

2. Декодира се и се превръща в нервни импулси - своеобразна цифрова информация, понятна на мозъка

3. Информацията попада в централните отдели на мозъка, отговорни за емоциите и биоритмите, където се сравнява се с матрицата на синхронизацията на биоритмите. У всеки човек тази матрица е индивидуална и от нея зависят здравето и всички процеси в организма. В зависимост от съответствието или несъответствието на Тази матрица възникват различни видове емоции. (Вуйма, А. Основные принципы воздействия музыки на человека, Санкт Петербург, 2005)

Според теорията на отражението пълнотата на отражението на предметите и явленията на околния свят са предопределени от свойствата и особеностите на отразяващите (възприемащите) системи. (Вартонян И.А. Звук - слух – мозг, Санкт Петербург, 1981) Очевидно е, че колкото и много свойства да има отразяваният обект, неговото вътрешно разнообразие няма да бъде представено в системата, способна да възприема само едно или няколко негови свойства. Оттук следва изводът, че за по-адекватно отражение е необходима високоорганизирана сложна система, която се състои от много елементи, които са способни да възприемат различни свойства на въздействие.

Сигналите, постъпващи в мозъка от периферния слухов анализатор след механичните и електротехническите трансформации, не могат сами по себе си да доведат до разбиране смисъла на съобщението.  Възможността за разбиране на смисъла на съобщението възниква само когато мозъкът сравнява възприетия сигнал с миналия опит, онаследен или придобит в процеса на обучението. Възприемането на текущите дразнители се базира на следите от минали възприятия, въплътени вече в първите модели на сигнала и са основа на прогнозирането на бъдещите възприятия и действия.

Човек придобива речеви и музикален опит през целия си живот – това е многократно чута, повторена и закрепена в паметта последователност от звукове. Благодарение на използването на натрупаните в паметта модели, човек конструира речта. Концентрацията на вниманието води до усвояване и възпроизвеждане на всеки звуков материал. Колкото е по-важно за човека онова, което слуша, толкова по-ефективно отделя необходимия му сигнал на фона на шума. Понякога дори смисълът на звуковото съобщение в голяма степен се предопределя от факта, че човек иска или предполага, че иска да чуе. Интерпретацията на чутия речеви и особено музикален материал нерядко зависи от настроението на слушателя. Така, въпреки че човек леко се ориентира в околния звуков свят, в основата на тази ориентация лежат много сложни психични процеси, които раждат “субективен образ на обективния свят”. Този образ постоянно се развива, обогатява и усъвършенства в процеса на придобиване на сензорния опит, което на свой ред води до абстрахиране на образа от материалния носител на информация, обуславя неговото използване в понятия, представи, теории и др.

Ако усещанията са отражение на отделни свойства на предметите при пряк контакт с тях, то възприятието отразява всички свойства на предметите като цяло, при това отделните усещания се подреждат и обединяват. Слушайки музикално произведение, ние не възприемаме отделно неговата мелодия, ритъм, тембър, хармония, но възприемаме музиката цялостно, обобщавайки в цялостен образ отделните изразни средства.

Постъпващият от външната среда звуков сигнал се приема от ушните раковини, след това се преобразува в нервен импулс и по невроналните вериги достига до хипоталамуса. Хипоталамусът е част от анатомичната нервна система, която регулира биологичният часовник на човека: репродуктивната активност, менструацията, гладът, миграцията и т. н. Хипоталамусът има множество връзки с подкоровите ядра на сетивните системи, с кората на главния мозък и с лимбичната система. До него достигат импулси, които отразяват анализа на сетивната информация по отношение на външната и вътрешна среда на организма.  Хипоталамусът и лимбичната система са централно-нервните структури, които създават връзка, от една страна, между подкорови структури и коровите зони, получаващи и преработващи сетивната информация, и, от друга страна, вегетативната нервна система и ендокринните жлези. Следователно те превеждат на езика на регулаторните системи (нервна и хуморална) всичко, което сетивните системи сигнализират - сигнал за "бягство или нападение", опасност от изстудяване, или прегряване на организма, промените в околната среда, сигнализиращи началото на размножителния период, поява на потенциален полов партньор и др. Те са въвлечени също така в емоционалните реакции, мотивацията, някои вродени форми на поведение и натрупването на паметови следи. (Пирьова, Б. Биологична психология, София, 2000, „Веда Словена”)