Интервюто е един от най-широко прилаганите методи в социално-психологическото изследване. Използва се както като самостоятелен метод, така и в съчетание с други емпирични методи. То е метод за събиране на емпирична информация, при който в диалогична форма изследователят поставя своите въпроси, а интервюираните лица им дават съответен отговор. Двете страни в интервюто изпълняват специфични роли, водени от различни мотиви и цели. Освен това двете роли изискват различни предварителни дадености у личността и степен на предварителна подготовка. Докато от интервюирания например се изисква информираност, добра памет, словоохотливост и способност да се изразява, то от интервюиращия се очаква да води беседата, т.е. да инициира разговора, да внася темите, да ги приключва и променя, да връща отклоняващия се разговор към същността му, да мотивира другия за участие, да го въвежда в ролята му и т.н. Всичко това изисква познаването в тънкости и реализирането на редица изисквания.

Въз основа на теоретичния анализ на изучавания процес, съобразно модела и хипотезите, изследователят формзулира проблемни аспекти, на които ще потърси отговор в интервюто. Така се очертава тематиката на беседата, която ще бъде обект на разговор с интервюираните. Благодарение на емпиричната интерпретация на този концептуален материал по-нататък интервюиращият придобива възможност да задава конкретни и разбираеми въпроси, на които може да очаква надежден отговор. Теоретичните и понятийни заключения са работа на интервюиращия, а не на интервюирания и то след като покрие цялата проблематика с мрежа от подобни емпирични въпроси.

Теоретически в основата на интервюто като емпиричен метод могат да бъдат поставени две различни изходни постановки, всяка от които има своите основания за съществуване, използва се на практика и дава положителни резултати. За първата постановка презумпцията е, че интервюираният може да си дава сметка за своите състояния, да ги осъзнава, вербализира и така да прави достъпни за изследователя. В този случай качеството на набираната информация зависи изцяло от самоотчета на респондента, т.е. от достъпността на информацията за самия него, а също така и от мотивацията му да я сподели. Тогава тактиката, която интервюиращият прилага, е директна и се изразява във формулирането на преки въпроси. Например, ако представляват интерес доминантните характеристики на личността, въпросът може да бъде: „В каква степен се стремите да доминирате над хората около вас?”

В деликатни ситуации обаче, този род въпроси крие опасност от засягане на интимни комплекси, провокиране на емоционални бариери, демотивация за участие, даване на социално желателни отговори и в резултат може дадоведе до компрометиране на събраната информация. В такъв случай в интервюто може да се прибегне до индиректни въпроси. Теоретичните основания за тяхното използване са психологичната връзка „личност-поведение”, психоаналитичната проекция и т.н. Всъщност касае се до това, че всяко съобщение има манифестирано и латентно съдържание. Първото е под съзнателния контрол на индивида и може да бъде подправяно, но второто се промъква покрай неговите намерения и представлява видима проекция на личностните скрити състояния. Индиректните въпроси са ориентирани към свързана с латентната манифестирана информация, така че декларираният отговор неволно да изтласка на повърхността и скритото, често дори неосъзнавано съдържание. Въпросът „Как постъпвате в конфликтни ситуации: борите се докрай за победа или гледате да преодолеете конфликта?” директно пита за поведението в конфликтни ситуации, но носи информация и за степента на доминантна ориентация. Най-ефективно такава разконспирираща манипулаця се реализира, когато индивидът бива питан за трети лица с предположението, че ще проектира върху тях своите виждания. Например „В каква степен според вас, за хората е важно да доминират в общуването помежду си?” Но перфектно с мнителността на респондента се справя представянето на неясен стимул. За стимули в този случай се използват картини с многозначно съдържане, които той  интерпретира, или въведение в някаква история, която да довърши, казус, който да разреши. На всички въпроси, които възникват у изследвания във връзка с липсата на конкретизация, той е принуден да намери отговор у себе си и така съобщава на изследователя за своите състояния.

Неслучайно Х. Левит препоръчва на интервюиращия да направи от себе си едно „мастилено петно”. Тук той има предвид мастилените петна на Х. Роршах, които имат различни произволни форми и при които от изследваните се изисква да ги оприличат на онова, което им наподобяват. Според техните отчети психитърът може да съди за психичното им състояние. Тъй като хората „играят пред своите слушатели”, като направи от себе си „мастилено петно”, т.е. нещо безформено, неразбираемо, експериментаторът принуждава събеседника си да се догажда, да разсъжава, да тълкува тази неуловима личност и така да говори за собствените си виждания. Интервюираният пак ще прави догадки за „правилния” отговор, т.е. отговорът като за пред изследователя, но оставайки в своите догадки, той ще дава валидна проекция на своята личност. Идеята е, че един двусмислен стимул, един необвързващ интервюиращ  създава ситуация, при която изследваният проектира своето собствено поведение в беседата, вместо да нагажда отговорите си към прозиращите очаквания на изследователя. В този контекст е абсолютно вярна мисълта, че когато мълчиш, т.е. оставаш неразгадаем, другият говори за двама.

В една крайна позиция съществува мнението, че всички въпроси фактически са индиректни, защото не са концепции, а операционализирани концепции. Такова твърдение не е лишено от логика дотолкова, доколкото всяка емпирична интерпретация, доближавайки ни до реалността, ни отдалечава  от понятията, за които правим окончателните си съждения и заключения. Но тази позиция не ни пречи да ограничим преките от индиректните въпроси, основайки се на различията на вече дадените дефиниции за тях.

Друг аспект на въпросите в интервюто е начинът на отговор, който интервюиращият предвижда да бъде даван. В този контекст рзличаваме две категории въпроси – отворени и затворени. Отворените въпроси предоставят на индивида възможност да конструира самостоятелно отговора си, съобразявайки се най-пълно със своята информация и със своето разбиране за контекста на поставения проблем. Затворените въпроси изискват той да дефинира своя отговор, избирайки измежду набор от алтернативи, набелязани предварително от изследователя.

Затворените въпроси имат това предимство, че улесняват структурирането на отговора и подпомагат паметта на респондента, както е в случая, когато поискаме от него да изброи болестите, от които е боледувал. Ако му задем редица от заболявания, от които той да посочи своите, вероятността за пропуск е много по-малка, откокото, ако го оставим на спомените му, но само доколкото нашият списък е пълен. За интервюиращия затворените въпроси имат това предмство, че се обработват по-лесно, защото са с вече дефинирани алтернативи, но в случай че не познава добре проблема, той рискува да изпусне съществени варианти и важна информация.

Отворените въпроси се обработват по-трудно – изискват вторична категоризация, но пък позволяват на интервюирания да развие функции в интервюто и по този начин да изрази себе си, което го стимулира за участие.

По-богатата информативност на отворените въпроси и противопоставената им по-отчетлива структурираност и икономичност на затворените ориентират изследователите при използването на тези две разновидности към една вече станала традиционна процедура. В началото на едно изследване при запознаването с обекта, предмета и информацията се използват открити въпроси, а след това при масовизирането на обекта се конструират закрити въпроси с цел широко скалиране и статистически анализ.

Описаното деление на въпросите опира до един съществен за по-нататъшната съдба на изследването проблем  - проблема за измерването или, другояче казано, до проблема за скалирането. Той е само една част от интервюто, но твърде съществена, тъй като се отнася до вариациите на променливите, на базата на които посредством статистически методи се откриват зависимости и закономерности. При откритите въпроси изследователят може да няма  никаква предварителна скала и само да записва отговорите, за да ги обработи по-късно с контент-анализ и  ги категоризира. Такъв е въпросът „Какъв е вашият най-близък приятел?”, чийто отговори могат да бъдат класифицирани по различни признаци на деление: морал, общителност, социален статус, пол и т.н. в зависимост от информацията и целите на изследването. Но интервюиращият може да дефинира предварително категориите за себе си – „общителен”, „междинен тип”, „затворен” – и щом получи отговора, да го кодира, т.е. да го отнесе към някоя от разновидностите. В трети случай в едно изследване на атрактивността и връзката й с подобието между индивидите например, кодирането може направо дасе възложи на интервюирания, като му се зададе затворен въпрос и му се укаже скалата с отговорите: „Какъв е вашият най-близък приятел – от същия или от другия пол?”

С други думи скалирането може да се реализира в различни моменти от интервюто и с  разнообразни скали, но то винаги си остава съществен момент в  него, в частност при конституирането на въпросите, и изисква специално внимание и технически умения.

Първата проверка, на която се подлага една скала, е нейната валидност, т.е. дали въпросът и неговите отговори мерят онова понятие, за което са предназначени. Най-непосредственият тип валидност в този контекст е очевидната валидност. Тя се основава на рационално-логически и лингвистични съображения, на тъждественост между понятията и означаваните с тях обекти, на правилно проведена емпирична интерпретация. Например, отговорът на въпроса “Какъв е вашят пол?” очевидно не може да бъде сбъркан, освен от недобросъвестност, т.е. той мери именно половата принадлежност. Но друг, почти анекдотичен случай показва колко невалиден може да се окаже даден въпрос при повърхностно редактиране. Става дума за интервюиращ, който поставя един и същ върос на тричленно семейство – “Обичате ли да ходите на опера?” – с два възможни отговора: “да, не”. И тримата чистосърдечно отговарят “да”. Съответно интервюиращият прави заключение за привлкателността на оперната музика за семейството, но: бащата е привлечен от оперната сграда, защото е архитектът, който я е проектирал, майката – защото така плаща данък на светската си суетност, а детето – заради бюфета в антрактите. С други думи за четиримата така предложената скала мери съвършено различни неща, което компрометира нейната “очевидна валидност”. Така че този род рационална валидизация крие постоянен риск. Тя няма смисъл също така  и при индиректните въпроси, където, преди да бъде проведено емпиричното изследване, никога не може да се каже един неясен стимул какво мери. Но в този случай, както и при преките въпроси, е приложима валидизацията по външен независим критерий и конвергентната валидност, както и различните типове валидизация, които се употребяват в контент-анализа.

Валидизацията по външен независим критерий използва очевидни и изявени атрибути на обекта за оценка на проверяваната скала. Например, индиректният въпрос “Одобрявате ли наказанието във възпитанието?”, който се предлага като скала за социалната агресивност, се поставя на две различни групи индивиди – членове на терористична организация и членове на милосърдна организация за хуманитарна помощ. При условие че сме сигурни, че двете групи категорично се различават по показателя агресивност, то преобладаващото отнасяне на едната група към отговора “да” и ориентирането на другата към отговора “не” ни дава доказателство за тестираната скала. По-нататък този въпрос може да бъде използван като индикатор на социалната агресивност у всеки индвид.

При конвергентната валидност измерванията по тестираната скала се сравняват с измервания от други независими методи с доказана валидност. При достатъчно висока степен на корелация на резултатите, тестираната скала се приема за валидна.

Очевидно различните категории валидност дават различна степен на сигурност, а същевременно са и различно трудоемки. В много случаи в интервюто икономически необосновано е да се правят сложни проверки на валидността, поради което се задоволяват единствено с очевидната валидност. Само че на интервюиращия се препоръчва отделните теми в интервюто да се подхващат с по-двусмислени и общи въпроси за по-цялостно разкриване на личността на изследвания, след което да се конкретизират, за да се получи точно интересуващата ни информация. Многократните доуточнявания и конкретизации допринасят за по-високата валидност на резултатите. Например въпросът “Имате ли нещо против насилието?”, е неопределен в смисъл: “насилието като такова”, “насилието върху мен” или “насилието, упражнявано от мен”. След като се разкрие гледната точка на изследвания, може да се конкретизира – “Какво ще кажете, ако ви предложа да участвате в експеримент на обучение, в който при грешка ще трябва да наказвате партньора си с нарастващ по сила токов удар?” и т.н.

Освен за валидност, друга проверка, на която се подлагат скалите, е надеждността. По същество тя представлява степента на репродуктивността на рзезултатите от двама различни изследователи или от две различни измервания. Всъщност такъв е и подходът при установяването й – посредством общоизвестни корелационно-статистически процедури се сравняват измерванията на двама независими следователи за едно и също явление или на един изследовател, който в два различни момента измерва един и същ обект.

За ненадеждността на интервюто допринася особено много голямата свобода, която то предоставя на изследователя при използването на уникални въпроси вместо стандартизирани такива, неповторимостта на неговата личност и маниер в качеството им на стимулатори за респондента и избирателността при отчитането на отговорите, произтичаща от собственото мнение и нагласа. Показателни в това отношение са наблюденията на С. Райс през 1929 г. , който открива вътрешно сходство у интервютата на всеки един от двата интервюиращи и същевременно различия между интервютата на двамата. Проверката му установила, че единият от тях е прохибиционист, а другият – социалист.

Още една възможност за избор пред интервюиращия поставя делението на интервюто според предварителната редакция на въпросите на два крайни варианта – свободно и фиксирано. При свободното интервю предварително са набелязани темите, но без строга формулировка на въпросите, които се импровизират на момента и могат да бъдат различни за различните изследвани лица. Този подход дава възможност за гъвкава реакция на  интевюиращия, съобразена с отговорите на и нтервюирания, за изчерпателно извличане на информацията докрай , за оползотворяване на находките в интервюто. Но същевременно такова процедиране може да доведе до пропуски при събирането на информацията в отделни сеанси или като цяло до поставянето на изследваните в различни стимулни условия и до различия в резултатите, дължащи се на различните критерии, прилагани при извличането им.

Фиксираното интервю се доближава непосредствено до анкетата. От нея то се различава единствено по непосредствения вербален контакт с респондента. Въпросите са предварително дефинирани, което дава възможност за перфектно скалиране, единство на стимулната ситуация за всички респонденти, избягването на пропуски. Предварителното обмисляне на въпросите в този случай позволява и залагането в тях на статистически процедури било чрез вида на скалите, било чрез взаимовръзката между въпросите. За разлика от експеримента, тук не можем със сигурност да определим въпросите за причината, както това се прави с независимата променлива, която манипулираме произволно, и въпросите за следствието като зависима променлива, която наблюдаваме. Но можем да предположим такава причинно-следствена връзка, която да установим статистически като корелационна зависимост, като регулярно паралелно изменение, на което по-нататък да потърсим емпирически и теоретически основания за определяне посоката на детерминацията.

Между горните две крайности се намира полусвободното интервю. При него интервюиращият е набелязал темите и е дефинирал основните въпроси по тях, но при нужда за доосветляване на някои отговори, за проверка на разбирането и доразбработване на случайно възникнали находки, той формулира допълнителни въпроси. Този подход съчетава предимствата и на двата предишни като дава възможност за избягване на ограничеността им, което го прави най-предпочитан.

Самото формулиране на въпросите в интервюто също налага ред изисквания, от чието спазване зависи резултатът от мероприятието.

Въпросите трябва да бъдат задавани разбираемо, на езика на интервюирания, за да бъдат разбрани от него така, както ги мисли изследователят. С други думи е налице общ за двамата концептуален и терминологичен апарат.

Въпросите трябва да активират едни и същи сфери на отнасяне у интервюиращия и  интервюирания, за да бъдат валидни. Въпросът “Били ли сте в психиатрия?”,  за единия може да значи “Посещавали ли сте психиатрия?”, а за другия “Лежали ли сте в психатрия?”

По възможност въпросите трябва да бъдат еднозначни, да питат за една идея, освен в случаите, когато нарочно търсим неясния стимул с проективна цел. Въпросът “Чувстате ли се привързан към родителите си”? е дефектен в този смисъл. Индивидът може да има различно отношение към двамата родители, да се впусне да говори за единия и да пропусне да даде необходимия ни отговор.

Особено неприятен и често обезкуражаващ проблем със значително отражение върху резултатите в почти всяко интервю е мотивацията на респондентите. С всеки един интервюиран изследователят има да решава въпроса за неговото участие, ориентиране в съответната роля и добросъвестното й изпълнение. От една страна, индивидите са малко отегчени и раздразнени от това, че биват откъсвани от рутинните им занимания, за да бъдат питани едно или друго нещо. Същевременно едно интелектуално любопитсство ги подтиква да се запознаят с проблема. И това е първият мотив за участие. Известна куртоазия и общоразпространени модели на социална отзивчивост също ги ориентират нормативно към участие. Откриват се мотиви също в алтруизма, в обвързващата сила на социалната ситуация на взаимодействие, възприемане и свързаната дейност между интерюиращия и интервюирания и т.н.

Тази изходна начална мотивация обаче, може да бъде разгърната или изгубена по-нататък в интервюто. Един от начините за щастлив изход от дилемата е интелектуалното и емоционалното задоволство на интервюирания. То може да бъде постигнато, ако на респондента се даде възможност да изяви себе си. Индивид, който не е поканен да изрази себе си със свои думи, не е мотивиран за участие в интервюто. За тази цел са особено подходящи откритите въпроси, където той не е ограничаван с нищо в отговорите си, а свободно може да изложи своето становище. За това задоволство от интервюто способства още усещането за участие в нещо значимо. Самата тема подсказва това, ако тя е  актуална, близка на човека, съществена за неговото битие. Съществеремно нелепите, глупавите, безинтересните въпроси го демотивират и компрометират получената от него информация. Но и прекалената мотивираност и включеност крият опасности, макар и от друг характер. В отзивчивостта си и в желанието си да откликнат на “потребностите” на интервюиращия изследваните могат да нагласят отговорите си, понякога предугаждайки твърде точно неговите очаквания. Ето защо между интервюиращ и интервюиран е необходима благоприятна дистанция, която да даде максимална автономия и свобода на респондента да бъде и да изразява себе си.

В контекста на горното, мотивацията на индивида за участие се стимулира от степента на удобство и лекота, с която отговаря на поставените въпроси. Тяхната конкретност, когато те са директни, и освободеност от сложни интелектуални операции, преструктуриращи личния му опит за достигане до отговор, ги правят по-приятни и пораждат отзивчивост. Демотивиращо действат въпросите, които уличават в неосведоменост, некомпетентност или отговорите им могат да злепоставят ииндивида. В случай че се налагат, те могат да бъдат поставени индиректно и след като се получи ориентираща информация, ако е уместно, да се зададат допълнителни директни конкретизиращи въпроси. Нещата могат да се модерират и ако предполагаемият злепоставящ отговор се потърси с въпрос, който го представя като общоразпространена практика. Например: “Много хора се оплакват, че не могат да сдържат нервите си на обществени места и лесно достигат до скандали. Вие как се проявявате в това отношение?” В краен случай някои неизбежни злепоставящи въпроси могат да бъдат оставени за края на интервюто, така че ако интервюираният силно се демотивира, това да не се отрази на другата набирана информация.

За удобството на изследвания с цел подпомагане на паметта му се използват затворените въпроси. Балансът им спрямо откритите е детерминиран и от други изследователски фактори, но той зависи също така и от изискването за удобство при забравена или смътно възпроизводима информация.

Изграждането на социалната ситуация на взаимодествие между интервюиращия и интервюирания е деликатен и сложен процес, който, както е видно от казаното дотук изисква множество умения. То започва с въвеждането в интервюто – с предствянето на себе си, организацията, изследването, причините за избор на въпросния човек, времетраенето, начина, по който ще бъдат използвани рзултатите. След отговор на възникналите от страна на респондента въпроси и получаване на неговото съгласие за участие първите въпроси следва да бъдат интригуващи, незаплашващи и лесни за отговор. Те трябва да развият мотивацията на индивида по пътя на самоизявата,  интелектуалното, емоционалното и социалното задоволство. По отношение на отделните тези се прилага ефектът на фунията – върви се от по-общи към по-конкретни въпроси. Може да се приложи и друга структура:1. Въпроси, свързани с информираността на индивида, към 2. Въпроси, изискващи съдържанието на възприятията му, към 3. Въпроси относно яснотата и степента на смущенията, определящи доверието към информацията, към  4. Въпроси за оценка на явлението. Възможни са още много други схеми, продиктувани от изизследователската материя и обекта. Но като цяло въпросите трябва да следват някаква логика, да развиват своя интрига, с което да държат активирани вниманието и мотивацията на респондента.

Във всички случаи е важно да се изгради атмосфера на незастрашеност, на сигурност в интервюто. За да се спечели доверието на събеседника, е необходимо да се демонстрира уважение към неговата личност, толерантно отношение към изказаните от него становища, мнения, оценки. Съгласно презумпцията, че всеки човек има положително отношение към себе си,на интервюиращия се препоръчва да избягва категоричните квалификации и оценки и да поддръжа за себе си имиджа на “мастилено петно”. Интервюираният е склонен към откровеност, когато долавя благосклонно отношение у събеседника си и вярва в неговата дискретност. Тази информация достига до него по много видим и невидими пътища. Между тях най-добрият е внимателното слушане. Не е случайна бележката на Д. Карнеги, че когато слушаме някого внимателно, ние му правим най-големите комплименти. Редица похвати утвърждават такова убеждение у интервюирания. Един от тях е краткото изразяване на разбиране и интерес: “да”, “хм”, “добре”. Простото отразяване на неговите думи, допълнителните въпроси или кратките обобщения също действат в тази посока. Обратното внушение обаче имат въпросите, на които изследваният вече е отговорил по друг повод или са му били зададени в друг момент, което наистина поставя високи изисквания към вниманието на интервюиращия.

Между функциите на интервюиращия е важно да се отбележи и регистрацията. Записването на отговорите по време на интервюто придава по-официална атмосфера на беседата, което може да бъде във вреда на откритостта. Затова се препоръчва записването им да става след беседата, но тогава има риск записът да бъде непълен. Съвременната звуко- и видеозаписна техника дава допълнителни възможности за преодоляване на забравянето и непълнотата на регистрацията, но тя също внася шум в интервюто, който може да изкриви отговорите и  да се отрази на степента на саморазкриване на интервюирания. Съществува също така и мнението, че записът може да не пречи на набирането на автентична информация, ако той не измества и не прекъсва контакта със събеседника.

Решаването на въпроса за момента на регистрацията – паралелна или последваща – зависи и от избраната степен на пълнота на записа. В това отношение могат да бъдат реализирани три подхода.

Първият се състои в това да се записва всичко, след което да се обработи  с контент-анализ, информацията да се класифицира, да се изработят скали, чрез които отговорите вторично да се кодират за по-нататъшна статистическа обработка. Тази степен на пълнота на записа изисква палелна регистрация. В противен случай неизбежно биха се появили пропуски.

Вторият подход се състои в това да се отсява валидната от невалидната информация, като се фиксира само тази, която изглежда значима. Този вариант на запис подхожда както за паралелна регистрация, така и за последваща. Опасността тук е преждевременно да бъде отхвърлена информация, но пък възможностите за по-свободни комуникации се увеличават: в паралелната регистрация поради по-малката заетост на интервюиращия със записа, а в последващата – с изцяло отпадналата регистрация по време на беседата. По-нататъшната обработка и кодиране на информацията е както при пълния запис.

Третият подход довежда процеса на свиване на регистрираната информация до краен предел. Той се състои в предварително класифициране на разновидностите на теоретичните категории и изработването на емпирични скали, посредством които по време на интервюто отговорите се кодират на часа при минимално отклонение на вниманието от събеседването и минимална загуба на време. Този подход облекчава максимално паралелното записване, но пък води до безвъзвратна загуба на информация. Подхожда за изследвания в по-напреднала фаза, с вече разработени скали и за по-масови интервенции, поради високата си икономичност.

Интервюто е извънредно повратливо и контактно в качеството си на изследователски метод. Когато е основен инструмент в социалнопсихологическите изследвания, то отлично се допълва от други емпирични методи. Наблюдението например е важен източник на допълнителна информация по време на беседата, така че интервюиращият трябва не само да слуша, но и да провежда целенасочено наблюдение. Наблюдава се емоционално-волевата сфера – степен на увереност, свобода на държание, поза, движения, мимика, поглед, цвят на кожата и т.н. Наблюдават се паметта, вниманието, мисленето на респондента – запомняне, отвлекаемост, разбиране. Набира се информация за характера  и личността – как индивидът превключва от тема на тема, разбира ли хумора, какви са мотивите, потребностите, насочеността на личността. Тези наблюдения помагат на интервюиращия да открие маскиране, ако  има такова, да долови раздвоение у респондента между онова, което мисли и това, което говори, да констатира и подпомогне евентуална словесна недостатъчност и т.н. Изобщо наблюдението играе първостепенна контролна функция в интервюто.

Надлежно в интервюто присъства и контент-анализът. Класификацията на данните, разработването на скали, кодирането и т.н. са невъзможни без симбиозата с контент-анализа.

Накрая от полза за изследователя е да получи представа за различните типове интервюирани с цел да си изгради общ подход към отделните групи. За целта на беседата индивидите могат да бъдат категоризирани като: срамежливи, които се страхуват, че не са достатъчно осведомени, че отговарят лошо, в резултат на което наистина започват да отговарят лошо; боязливи, които въобще отказват да говорят или почти не дават информация; приказливци, с които проблемът е как да бъдат задържани на темата, как да им се попречи да не изпреварват нещата или да не третират всичко едновременно; спорещи, които търсят да започнат спор или да убедят интервюиращите ги; умни, които отговарят драговолно, сериозно на поставените въпроси.

Интервюто е допълващ прийом към почти всички емпирични методи – и в експеримента, и в наблюдението, и в контент-анализа. То е въвеждащо, съпътстващо, поддържащо, извличащо права и обратна информация и средство във всяко едно социално-психологическо изследване.

 

 

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА: