|
|
 Публикации 10:07 |
|
|
Болест и симптоми |
Живеем във време, когато модерната медицина непрекъснато представя пред удивения лаик нови и нови свидетелства за своите възможности и способности, граничещи с чудото. И заедно с това, все по-силно извисяват глас онези, които изразяват принципното си недоверие към тази модерна, едва ли не вездесъща медицина. Все по-голям става и броят на хората, проявяващи повече доверие както към някои древни, така и към съвременните методи на природолечението или хомеопатията, отколкото към методите на високонаучната академична медицина.
Съществуват най-различни поводи за критика -странични ефекти, изместване на симптомите, липса на хуманност, прекомерни разходи и много други. Но значително по-интересно е възникването на самата критика - защото преди да се осмисли рационално, тя сякаш извира от едно смътно чувство, че нещо не е наред, че избраният път вече не води към желаната цел, въпреки или, може би, тъкмо заради неотклонното му и безапелационно осъществяване. Подобно неудовлетворение от медицината изпитват мнозина, включително и редица млади лекари. Но тяхната солидарност изчезва много бързо, когато започват конкретно да се търсят нови, алтернативни решения. За едни разковничето е социализирането на медицината, за други - заместването на медикаментите на химична основа с лекарствени средства, които имат естествен и растителен произход. Докато едни виждат решаването на всички проблеми в изследването на земните лъчения, други се кълнат в хомеопатията. Иглотерапевти и изследователи на болестните огнища настояват да се отклони вниманието на медицината от морфологичната и да се насочи към енергетичната същност на процесите, протичащи в човешкото тяло.
Ако се обобщят всички нетрадиционни методи и търсения, може да се говори за холистична медицина, което ясно изразява стремежа, наред с една откритост на многообразието от методи, преди всичко да не се изпуска от поглед целият човек като единство от тяло и душа. А междувременно стана очевидно почти за всеки, че академичната медицина е изпуснала от поглед човека. Високата специализация и анализът, като основни концепции на изследователската дейност, неизбежно забравят за целостта, проучвайки все по-прецизно и по-задълбочено детайлите.
Ако проследим доста оживения и разгорещен спор, който се води в медицината, скоро ще ни направи впечатление, че той се ограничава изключително до различните методи и тяхното приложение и твърде малко засяга теорията, съответно - философията на медицината. Наистина, медицината се опира до голяма степен върху конкретните и практическите действия, но зад всяко действие - съзнателно или несъзнателно - прозира съответната философия. Провалът на модерната медицина не се дължи на липсата на възможностите за действие, а на светогледа, върху който е изградила своите действия, нерядко обвити в тайнственост и необмисленост. Медицината се проваля заради своята философия, или по-точно заради липсата на философия. Досега действията й бяха ориентирани само към функционалността и ефективността и в края на краищата отсъствието на каквито и да било аспекти на философско тълкуване й навлече критиката, че е „безчовечна". Тази безчовечност намира външен израз в редица конкретни ситуации, но проблемът може да се реши, стига да се предприемат подходящи функционални промени.
Тук искаме да разгледаме в нова светлина проблема за болестта и лечението.
Функционалните процеси, сами по себе си не притежават определено съдържание. Дадено събитие добива смисъл едва след неговото тълкуване, което ни позволява да узнаем значението му. Например покачването на живачен стълб в стъклена тръбичка, наблюдавано изолирано, е абсолютно безсмислено. Едва когато обясним станалото като промяна на температурата, процесът придобива значение. Ако хората престанат да тълкуват събитията в заобикалящия ги свят и своята собствена съдба, тяхното съществуване затъва в маловажност и безсмислие. За да може да се обясни нещо, са нужни координати извън онази плоскост, в чиито рамки се проявява процесът, който искаме да обясним. Събитията, произтичащи в материалния и абстрактния свят, стават обясними само тогава, когато при интерпретирането им се привлече една метафизична система от връзки и съотношения. Едва когато видимият свят на формите „стане иносказателен" (Гьоте), той се изпълва със смисъл и значение за хората. Както буквите и цифрите са формални носители на една скрита зад тях идея, така и всичко видимо, всичко конкретно и функционално е само израз на дадена идея и по такъв начин - посредник към невидимото. За по-кратко можем да наречем двете области форма и съдържание. Съдържанието намира израз чрез формата, затова формите също са особено важни. Писмени знаци, които не предават идеи и значение, остават за нас празни и безсмислени. Дори и най-прецизният анализ на такъв знак не би могъл да промени нищо. Тази взаимовръзка също е очевидна и разбираема за всеки и в сферата на изкуството. Стойността на една картина не се измерва според качеството на платното и боите, материалните й елементи са само носители и проводници на една идея, на един образ в съзнанието на твореца. Платното и боите позволяват на иначе невидимото да се превърне във видимо и представляват физически израз на едно метафизично съдържание.
Тези прости примери бяха опит да се прекара мост към разбирането, което разглежда темите за болестта и лечението тълкувателно. По такъв начин напускаме категорично и преднамерено полето на „научната медицина". Нямаме претенции за „научност", тъй като отправната ни точка е съвсем различна, а оттук естествено следва, че начинът ни на разсъждение в никакъв случай не се поддава на научна аргументация или критика. Нарочно излизаме от научните рамки, тъй като те се ограничават до функционалната плоскост, като по този начин пречат на значението и смисъла да станат прозрачни. Подобен подход не е предназначен за заклетите рационалисти и материалисти, а за хората, които са готови да следват заплетената и не винаги логична пътека на човешкото съзнание. Полезни помощници в едно такова пътешествие през криволиците на човешката душа са образното мислене, фантазията, асоциациите, иронията, както и долавянето на езиковия подтекст. Не на последно място, нашият подход изисква способност да се приемат парадоксите и двойствеността, без веднага да се прибягва до унищожаване на единия от полюсите, в стремежа да се постигне яснота.
В медицината, както и в популярната реч, се говори за различни болести. Тази езикова немарливост недвусмислено показва широко разпространеното недоразумение, което се крие зад понятието болест. Болест е дума, която всъщност може да се използва само в единствено число, множественото число - болести - е също толкова безсмислено, колкото и множественото число на понятието здраве - здравета. Болест и здраве са понятия в единствено число, тъй като се отнасят за форма, изразяваща състояние на човека, а не - както е общоприето - за органи или части на тялото. Тялото никога не е болно или здраво, защото то е само проводник на информацията, изпращана от съзнанието. Тялото не върши нищо от само себе си, в това всеки може да се убеди, наблюдавайки един труп. Тялото на живия човек дължи своите функции тъкмо на онези две нематериални „инстанции", които обикновено наричаме съзнание (душа) и живот (дух). Съзнанието представлява информацията, изразяваща се и придобиваща видим израз чрез тялото. Съзнанието се отнася към тялото така, както една радиопрограма към приемника. Тъй като съзнанието представлява нематериално, самостоятелно качество, естествено, то нито е продукт на тялото, нито зависи от неговото съществуване.
Каквото и да се случва в тялото на едно живо същество, то е израз на съответната информация, респективно кондензация на съответния образ. (На гръцки „образ" се означава с еidolon, което отговаря също и на понятието за „идея".) Когато пулсът и сърцето следват определен ритъм, телесната температура остава постоянна, жлезите отделят хормони или се образуват антигени. Обяснението на тези функции не се корени в самата материя -всички те зависят от съответната информация, чийто първоизточник е съзнанието. Когато различните телесни функции се синхронизират по определен начин, получава се модел, който възприемаме като хармоничен и поради това го наричаме здраве. Дерайлира ли дадена функция, тя застрашава малко или много цялата хармония и тогава говорим за болест.
Следователно болест означава нарушаването на една хармония, т. е. поставянето под съмнение на един дотогава балансиран ред (по-нататък ще видим, че разгледана от друг ъгъл, болестта всъщност представлява именно създаване на равновесие). Но нарушаването на хармонията се извършва в съзнанието на равнището на информацията и се проявява изключително само в тялото. Така тялото е плоскост на проявление или осъществяване на съзнанието и с това - на всички процеси и промени, които протичат в него. Както целият материален свят е само сцена, на която играта на първообразите се облича във форма и по този начин става иносказателна, аналогично и материалното тяло е сцената, където образите от съзнанието си пробиват път и се изявяват.
Ако в съзнанието на даден човек се възцари неравновесие, то става видимо и осезаемо в тялото му като симптом. Затова е подвеждащо да се твърди, че тялото е болно, болен може да бъде единствено и винаги само човекът, а това болестно състояние се проявява в тялото като симптом. (При представянето на една трагедия не сцената е трагична, а пиесата!)
Има множество симптоми, но всички те са израз все на едно и също събитие, което наричаме болест и което винаги се разиграва в съзнанието на човека. Така както тялото не може да живее без съзнание, не може и „да се разболее" без съзнание. Тук вече би трябвало да е станало ясно, че не приемаме обичайното днес разделение на болестите на соматични, психосоматични, физически и душевни. Подобна концепция по-скоро пречи, отколкото улеснява разбирането на болестта.
Нашият начин на разсъждение се вмества, общо взето, в психосоматичния модел, но с тази разлика, че използваме това гледище за всички симптоми и не допускаме изключения. В най-добрия случай, разграничението „соматично"/„психично" може да се отнесе към онази плоскост, на която се проявява даден симптом, но е безполезно при локализирането на болестта.
Допотопното понятие за душевните заболявания е напълно заблуждаващо, тъй като духът никога не може да заболее - при тази група по-скоро става въпрос изключително за симптоми, които се проявяват на психично равнище, следователно - в съзнанието на човека.
И така, тук ще се опитаме да нарисуваме цялостна картина на болестта, която включва разграничението „соматично"/„психично" само на доминиращата изразна плоскост на симптома.
С понятийното разграничаване между болест (на равнище съзнание) и симптом (телесно равнище) нашите разсъждения върху болестта неизбежно се отклоняват от познатия анализ на телесните процеси и се насочват към едно необичайно и несвойствено за наши дни схващане за психичното равнище. Действията ни могат да се сравнят с действията на критик, който не се опитва да направи по-добра една лоша театрална постановка чрез анализ или с подмяна на декора, на реквизита и на актьорите, а се заема направо със самата пиеса.
Прояви ли се в тялото на човека даден симптом, той привлича (повече или по-малко) вниманието върху себе си и по този начин често прекъсва досегашната последователност на жизнения му път. Симптомът е сигнал, който предизвиква внимание, интерес и с това поставя под въпрос обичайния равен ход на нещата. Един симптом изисква от нас да го зачитаме, независимо дали желаем или не. Това прекъсване, което като че ли идва отвън, ние усещаме като смущение и затова обикновено имаме една-единствена цел: да накараме смутителя (смущението) да изчезне. Човекът не иска да бъде смущаван - и ето че започва борбата срещу симптома. Борбата предполага внимание и посвещаване от наша страна и така симптомът винаги постига своето - да се занимаваме с него.
Още от времето на Хипократ академичната медицина се опитва да внуши на болния, че симптомът е повече или по-малко случайно събитие, причината за което трябва да се търси във функционалните процеси и именно тях тя се старае да проучи основно. Академичната медицина грижливо избягва да тълкува симптома и по този начин омаловажава както самия симптом, така и болестта. Така обаче сигналът губи своята същинска функция и симптомите се превръщат в сигнали без значение.
Нека използваме за пояснение едно сравнение. Един автомобил е снабден с различни контролни лампи на арматурното си табло, които светват само тогава, когато някаква важна функция на колата престава да се изпълнява правилно. Светне ли по време на пътуване една такава лампичка, ние, естествено, не се радваме особено. Чувстваме се принудени от сигнала да преустановим движението. Въпреки разбираемото ни безпокойство, би било глупаво обаче да се сърдим на лампичката, в края на краищата тя ни информира за някакъв процес, който иначе изобщо не бихме осъзнали толкова бързо, тъй като е в „невидима" за нас област. И ето че светването на лампичката ни служи като подтик да потърсим автомеханик, с цел, след неговата намеса, лампичката да изгасне и да можем спокойно да продължим пътуването си. Но бихме се разсърдили ужасно, ако механикът осъществи тази цел, като само отбие крушката на лампичката.
Наистина, тогава тя ще престане да свети - това, което всъщност сме искали - но пътят, довел до този резултат, е прекалено формален и повърхностен. Ние смятаме, че би било по-разумно да направим светенето на лампичката излишно, отколкото да й попречим да свети. Затова обаче е нужно вниманието ни да се отклони от самата лампичка и да се насочи към скритите зад нея проблеми и области, за да се изясни какво в действителност не е наред. Та нали като светва, лампичката само иска да ни упъти и да ни накара да се усъмним.
Това, което в горния пример бе контролната лампичка, в нашия случай е симптомът. Това, което се проявява в тялото ни като симптом, е видимият израз на един невидим процес и чрез сигналната си функция той цели да прекъсне досегашния ни път, да ни обърне внимание, че нещо не е в ред, да ни накара да се замислим. И в този случай би било глупаво да се сърдим на симптома, абсурдно е да искаме „да го изключим", като направим проявяването му невъзможно. Симптомът не бива да се възпрепятства, а трябва да се направи излишен. Но за тази цел и тук е необходимо да отклоним погледа си от симптома и да вникнем по-дълбоко, ако искаме да се научим да разбираме какво сигнализира той.
Проблемът на академичната медицина се състои именно в неспособността й да предприеме тази стъпка - тя е прекалено заслепена от симптомите. Затова и поставя знак на равенство между симптома и болестта, т. е. не може да раздели формата от съдържанието. Така например, с много средства и технически умения се лекуват органите, но никога човекът, който е болен. Преследва се целта някой ден да бъде предотвратено проявяването на всички симптоми, без да се анализират възможностите и смисълът на тази концепция. Учудващо е колко малко е в състояние действителността да отрезви това еуфорично гонене на целта. В края на краищата, след възникването на т. нар. модерна, научна медицина, броят на болните не е намалял и с една частица от процента. От край време е имало приблизително еднакъв брой болни - само симптомите са се променили. Статистиките се опитват „да замажат" този отрезвяващ факт, като обхващат само определени групи симптоми. Обявява се гордо победата над инфекциозните заболявания, например, без същевременно да се спомене кои симптоми са се увеличили в този период по значение и честота.
Едно наблюдение става непреднамерено едва когато вместо симптомите разглежда „заболяванията сами по себе си", а те досега не са намалели и със сигурност няма да намалеят и за в бъдеще. Болестта е толкова дълбоко вкоренена в човешкото битие, колкото и смъртта, и не може да се изличи с няколко безобидни функционални трика. Ако болестта и смъртта се схващаха с цялото им величие и достойнство, на този фон щеше да стане ясно колко са смешни хибридните ни усилия да ги победим със собствени сили. Човек би могъл, разбира се, да се предпази от подобно разбиване на илюзиите, като сведе болестта и смъртта до прости функции, за да може да продължи да вярва в собственото си могъщество и превъзходство.
Нека обобщим още веднъж: болестта е състояние на човека, което сочи, че неговото съзнание вече не е в ред или в хармония. Тази загуба на вътрешно равновесие се проявява в тялото като симптом. Така симптомът се явява сигнал и носител на информация, понеже с проявяването си прекъсва досегашния поток на живота ни и ни принуждава да му отделим внимание. Симптомът ни сигнализира, че като хора, като духовни създания сме болни, т. е. че равновесието на душевните ни сили е нарушено. Симптомът ни информира, че нещо ни липсва. „Какво ви липсва?" - питали някога пациентите, но те отговаряли винаги, сочейки това, което имат: „Имам болки". Днес лекарите питат: „Какво ви има?" При по-внимателно вглеждане, тези два противоположни въпроса: „Какво ви липсва?" и „Какво ви има?" разкриват много неща. И двата се отнасят за болен човек. На болния винаги му липсва нещо и то се отнася до съзнанието му - ако нищо не му липсваше, той щеше да бъде здрав, т. е. съвършен. Но ако нещо му липсва, за да бъде здрав, тогава той е нездрав или болен. Това болестно състояние се проявява в тялото като симптом, който човек има. Значи това, което човек има, е свидетелство, че нещо липсва.
Липсва осъзнаване, затова е налице и симптомът.
Разбере ли веднъж човек разликата между болест и симптом, поведението и отношението му спрямо болестта веднага ще се променят. Той вече няма да гледа на симптома като на най-големия си враг, чието побеждаване и унищожение са върховната му цел, а ще открие в негово лице партньор, способен да му помогне да намери онова, което му липсва, и така да превъзмогне същинската болест. Тогава симптомът ще се превърне в един вид учител, който ни помага да се грижим за собственото си развитие и осъзнаване, но който може да прояви голяма строгост и твърдост, ако го пренебрегнем него, най-висшия закон. Болестта познава само една цел - да ни направи здрави.
Симптомът може да ни каже какво ни липсва по пътя към тази цел - но това предполага да разбираме езика на симптомите. Този език съществува от край време и не е измислен сега, просто трябва да бъде преоткрит. Целият ни език е психосоматичен, което ще рече, че признава взаимовръзките между тялото и душата. Научим ли се отново да се вслушваме в тази двойственост на нашия език, много скоро ще чуем симптомите да ни говорят и ще успеем да ги разберем. Нашите симптоми имат да ни казват много повече и по-важни неща от хората, с които общуваме. Те са наши по-интимни партньори, принадлежат ни изцяло и са единствените, които наистина ни познават
.
По такъв начин стигаме до необходимостта от един вид честност и откровеност, които не винаги се понасят лесно. Най-добрият ни приятел никога не би посмял да ни каже голата истина право в очите, както го правят симптомите. Следователно, няма нищо чудно в това, че сме се отучили да разбираме езика на симптомите: винаги се живее по-приятно, когато не си откровен. Но чрез простото не-слушане и не-разбиране симптомите не изчезват. По някакъв начин ние винаги се занимаваме с тях. Ако се осмелим да ги послушаме и да поведем разговор с тях, те ще ни станат неподкупен учител по пътя към истинското изцеление. Като ни казват какво всъщност ни липсва, като ни запознават с темата, която трябва да интегрираме в съзнанието си, те ни дават шанс да ги направим излишни чрез процесите опознаване и осъзнаване.
Тук се крие разликата между това да надвиеш болестта и да трансмутираш (да преобразуваш) болестта. Изцелението настъпва изключително вследствие на трансмутация на болестта и никога чрез победа над синдрома, тъй като това предполага, че човекът е станал по-здрав, т. е. по-цял, по-съвършен. (Недопустимото по принцип степенуване на думата цял тук означава нещо. Като да се доближиш към целостта. Думата здрав също не позволява степенуване.) Изцелението винаги означава доближаване до здравето, до онази цялост на съзнанието, която се нарича и просветление. Изцелението се осъществява чрез присъединяване на липсващото и следователно е невъзможно да се постигне без разширява-не на съзнанието. Болестта и изцелението са двойка понятия, които се отнасят само до съзнанието и са неприложими към тялото - едно тяло не може да бъде нито здраво, нито болно. В него могат да се отразяват само съответните състояния на съзнанието.
Дори ако разгледаме само по този пункт, ще проличи, че академичната медицина подлежи на евентуална критика. В нея се говори за изцеление, без да се отделя внимание на онази плоскост, на която изцелението е единствено възможно. Нашето намерение не е да критикуваме действията на медицината, стига с тях тя да не предявява претенции за лекуване. Действията на медицината се свеждат до чисто функционални мерки, които, сами по себе си, не са нито добри, нито лоши, а само възможна намеса на материално равнище. На това равнище в някои случаи медицината е постигнала учудващо задоволителни резултати - да се отричат тотално нейните методи е стъпка, която, в най-добрия случай, човек може да приложи по отношение на себе си, но никога за някой друг. С това е свързан проблемът доколко човек е склонен да се опита да промени света чрез функционални мерки или е разобличил за себе си подобен подход като илюзия. Който е прозрял играта, няма нужда да участва повече в нея (срещу което обаче няма и възражения!), но това не му дава право, само защото на него самия тя вече не му е необходима, да повлича и другите със себе си. В края на краищата и преодоляването на една илюзия води напред!
Следователно, това, което правим, няма толкова голямо значение, колкото съзнанието за него. Който е успял да схване гледната ни точка дотук, на това място ще забележи, че критиката ни се отнася както за академичната, така и за природната медицина, защото последната също се опитва да постигне „изцеление" чрез функционални мерки, да предотврати болестта и апелира към здравословен живот. Нейната философия е същата като тази на академичната медицина, само методите й са малко по-малко отровни и по-естествени. (Изключение прави хомеопатията, която не принадлежи нито към академичната, нито към природната медицина.)
Пътят на човека е път, водещ от неволята към добруването, от болестта към изцелението и към просветлението. Болестта не е пречка, изникнала по погрешка на пътя и поради това неприятна. Болестта е самият път, по който човек върви към здравето си. Колкото по-съзнателно гледаме на този път, толкова по-надеждно ще може той да изпълни целта си. Намерението ни не е да се преборим с болестта, а да се възползваме от нея, но за да го направим, трябва да започнем по-отдалече.
Из "Болестта като път", Торвалд Детлефсен, д-р Рюдигер Далке |
26 Декември 10, 10:07
 Коментари (1327)
|
|
Психологически изследвания и статии 
