|
|
Публикации 14:01 |
|
Екзистенциално-психологическата концепция на Роло Мей |
Роло Мей е един от най-известните съвременни дълбинни психолози и психотерапевти, чието име е добило особено звучене далеч извън американския континент. Той минава за представител на т.нар. хуманистична психология, т.е. на онази “трета сила” между психоанализата и бихейвиоризма, изхождаща от представа за човека, която не иска да дефинира човешката природа нито чрез нагонните й потребности, нито чрез нейните рефлексни механизми. Мей принадлежи също към групата на “екзистенциалните психолози”, които се стремят да въведат феноменологията и екзистенциалната философия в дълбиннопсихологичните мислене и лечение. Той безспорно е философски ум, който съчетава големия терапевтичен опит със спекулативна способност.
Мей е роден през 1909 г. в Мичиган (САЩ). Следва психология ифилософия, при което е повлиян по-малко от Фройд, отколкото от Адлер, чийто ученик е първо във Виена, а после и в Ню Йорк. През втората половина на 30-те години се присъединява към института по психиатрия “Уилиям Алънсън Уайт” (Вашингтон), където работи заедно с Х. С. Съливан, Ерих Фром и Фрида Фром-Райхман. Част от учебната си анализа завършва при Клара Томпсън; подобно на споменатите автори, тя се стреми към изграждане на “културната школа”, която интерпретира душевния живот на човека като взаимодействие между индивид и общество, а не чрез една Фройдова “митология на нагоните”. Мей скоро скава един от водещите представители на Вашингтонската школа по психиатрия и съредактор на основаното от Съливан “Списание за изследване на човешките взаимоотношения”.
Мей преподава в много университети, сред тях Йейл, Колумбийския университет Принстън и други. Повечето му книги се издават в масови тиражи, предизвиквайки интерес и дискусии далеч извън научните кръгове. Важен прелом в неговия живот е заболяването от туберкулоза, което задълбочава нагласата му към основните проблеми на човешкото съществуване. Теологът Паул Тилих е духовен наставник на психотерапевта, когато той започва да структурира една отворена към света философия с малко неясна религиозна подоснова. Идейният път на Мей е белязан от дузина книги, написани остроумно и елегантно. Роло Мей заема влиятелни научни длъжности,получава важни награди и отличия. Накрая живее като учебен аналитик и свободно практикуващ психотерапевт в Ню Йорк.
Любов и воля
Роло Мей показва същия тънък усет към централни проблеми на дълбинната психология и във втората си значима творба “Любов и воля”. Тази книга също съдържа всички предимства на неговата мисъл: изложенията са близки до живота, остроумни и постоянно подтикващи към размисъл; темата се разяснява психологически, психотерапевтично, философски, културно-исторически и социално-научно; често се включват също гледни точки от литературата и изкуството. Елегантният стил на автора прави разбираемо, че в САЩ книгата става бестселър и му донася значителни финансови постъпления.
Това наистина е прекрасна книга, която в първата си част разглежда под лупа отношението на модерния човек към секса и любовта. Мей с право подчертава, че понастоящем живеем пред или дори сред сексуален хаос. Сексуалният нагон наистина е донякъде освободен, но това не показва безусловно, че хората са по-щастливи отпреди. Паралелно с освобождаването протича обезценяване на сексуалността, която все повече се разглежда само като полов акт (отреагиране) и техническо-механично събитие. Хората се стремят да действат без сексуални предразсъдъци, като при това забравят, че любовните чувства са квинтесенцията на еротиката. Мей е склонен да говори за “нов пуританизъм”, при който чувството се изтласква така радикално, както някога нагонът. Неволно психоанализата е допринесла да се наложи в света това модерно пуританство. Бихейвиоризъм и поведенска терапия също са в този списък, който може да бъде обозначен като механизиране на секса и любовта.
Едно контрадвижение срещу това общо обезценяване на любовния живот би могло да изходи от преосмисляне същността на ероса. Фройд, а още повече фройдистите, смятат, че еротичното може да се схваща като проводник на сексуалното. Но чувствата не са просто целево потиснати нагони. Те имат собствен произход, присъщи закони и форми на изява. Същността на чувствата е тълкувана изначално погрешно, когато им се оказва етикетът на второстепенен “продукт на задръжки” на витални пориви.
Нагонът всъщност тежнее към редуциране на напрежението. Но чувствата не искат да бъдат само отреагиране; те не използват обекта на любовта, за да спаднат, а са вземане на отношение, цялостно преживяване и вътрешно ценностно засилване на чувстващия. Любовта е непрестанно усилие за възможно най-пълно съединяване с едно Ти, които признаваш и на което се възхищаваш. Неин израз не е нагонната потребност, а жаждата за размяна на нежност, било то с думи или с действия. Докато сексуалността може да се опише с биологическия израз “разтоварване на напрежението”, а в обхвата на еротичното лежи идеята за самоосъществяване, за засилване на собственото бъдене в общност с другите.
Според Мей една психология на любовта днес е също толкова важна, колкото една психология на сексуалността. При това той изтъква и трагичния елемент в любовния живот, който в нашия технически век с хибридното му съзнание за всемогъщество често се пренебрегва. Любовта е едно от изживяванията за крайност на нашето битие, а също отчасти – осъзнаване на нашата смъртност. Човек обича истински и фундаментално само когато е осъзнал факта, че трябва да умре: любовта получава своето вътрешно богатство върху емоционалния фон на съзнанието за смъртта. Много хора преживяват сексуалната кулминация като символична смърт със следващо възкръсване, което напълно отговаря на интензивността на оргазменото преживяване.
Миналите столетия са изтласкали не само сексуалността, но и съзнанието за човешката подвластност на смъртта. Мей пледира сексуалното да се разглежда в рамките на един сериозен и реалистичен светоглед, т.е. да се тълкува като среща на двама души от различен пол, които въпреки взаимната си крайност, в мига на любовта преживяват чувство за вечност и безкрайност.
В рискованото дело на любовта има не само трагика, но и “демоничност” в разнообразните й нюанси. Мей нарича демонични онези естествени функции, които имат мощта да завладеят целия човек, например сексуалността и еросът, гневът, ядът и властолюбието. Става дума за архетипни опити, далеч надхвърлящи индивидуалните съдби. От демоничното човек може да черпи сили за своето културно самоосъществяване; но той може също да стане негова жертва, откъдето ще дойдат разрушение и саморазрушение.
Демоничното изглежда неразумно и антиразумно, но това не е единствената страна на неговата същност. Нашият вътрешен демон е пълноценна сила; това го знае още Сократ, който често се поддава на внушенията на своя демон. Гьоте също често се връща към въздействието на тази несъзнавана и отчасти недоловима инстанция в човека. Един повърхностен рационализъм е склонен да подчертава само рационалните аспекти на човешкото съществуване; ала тъкмо жизненият свят на Ерос ще ни научи, че само с рационалността не можем да проясним всички сфери от нашето съществуване. Не накърняваме нашия разум, ако признаем съществуването на един “душевен подземен свят”, в който действат тъмни емоционални сили. В тези емоции лежат най-ценните сили на човека, без които разсъдъкът няма почва и корен. Затова непонятно е, че днес се предлагат наръчници по “изкуството на любовта”, сякаш става дума за преподаване на география или математика. Еросът е заобиколен от сериозност и трагичност, които не могат да бъдат отстранени от обсъждането само с голо мъдруване.
За Мей най-доброто помощно средство срещу демоничното е диалогът. Чрез него и несъзнаваното може да се интегрира в живота. Опитът за самокритика също поставя демона в известни граници. Психотерапевтичното самопознание се развива, за да ограничава и лекува формите на демоничното, които ние, модерните хора, наричаме неврози. Решаващо при това е да се посочва на идвивида пътят към интеграция: който се стреми към разбирателство с едно Ти, едно Ние и човечеството като цяло не става жертва на демоничното. В наше време анонимният колектив е едно от най-опасните огнища на демонични сили. Трябва да засилваме дързостта за индивидуалност, така че във времето на масовизация силата да не триумфира над правото, Танатос над Ерос, предразсъдъкът над разума. Демон, назован с истинското си име, загубва своето господство над човека: оттук произтича значението на езиковата формулировка в психотерапията, където думите и съзнанието се използват като оръжие срещу вътрешни и външни принуди.
Втората част от тази голяма творба на Мей е посветена на психологията на човешката воля. Както знаем, волята се третира твърде сурово от досегашното дълбинопсихологическо иследване: изхожда се от това, че нагон и чувство са основните сили на душевния живот; съснателните намерения и стремежи минават само за сенчести фигури на всевъзможни нагонни пориви. Това наистина има донякъде своето основание; по принцип обаче, тази идея се преувеличава дотам, че етическата страна на това да бъдеш човек почти изцяло бива пренебрегната. Защото воля, ценности и цели решават относно етоса на човека.
В аналитичната терапия минава почти за грешка да се апелира към волята на пациента или да се иска мобилизиране на неговите волеви сили. Понеже повечето фройдистки са подвластни на детерминизма, те дори не могат да си представят, че пациентът притежава пространство за решения, които могат да бъдат ключ към оформяне на неговия живот. Пациентът се трактува като несвободен и с това още повече се засилва неговата вече съществуваща несвобода. На кушетката на терапевта той понякога се научава години наред да рефлектира върху своите проблеми, ала без да ги овладява чрез истински десйтвия. Така психоанализата нерядко възпитава в нерешителност, в пасивен, беден откъм решения живот.
Въз основа на феноменологията Мей изисква подчертаване на свободата на човека в психологията и психотерапията. Човешкият душевен живот винаги притежава белега на интенциалността – т.е. душевното винаги е насочено към нещо. Съзнателната воля е само частица от обща душевна посока, която може да бъде отгатната от всички дела, мисли, чувства и стремежи на един човек. Човекът не е машина, рефлексно същество, снопче от нагони и т.н.; не причини или животински потребности го движат, а в неговите желания и воления той е насочен към бъдещето, следователно, явява се творец на своята съдба.
Волята е неспособността така да се организира собствения Аз, че да последва движение в определена посока или към определена цел. Желанието е въображаема игра с възможността за едно действие или състояние.
В психоанализата е обичайно желанието да се смята за по-основополагащо от волението. Но може да е налице и мнението, че желанията са предформи на волеви актове и трябва да бъдат интерпретирани чрез такива.
Когато говори за воля и интенционалност, феноменологът няма предвид мисловни волеви амбиции, а онова, което човек действително прави, към което се е насочил с всяка фибра на своето същество. Така същинското воление на някого може да се разкрие само из неговите фактически действия или бездействия; уверения и реторика не помагат. Но насочеността на човека може да се открие чак в телесните функции; не без право психосоматиката пита, какво “иска” някой със своите симптоми, съответно, какво той в тях “изразява”. Интенционалното е свързване на Аз с неговия свят, а изследването на интенцията води до най-дълбоките та йни на волята. Терапията не губи нищо от своето достойнство и от безпристрастното си поведение, когато насърчава свързването на човека с неговия свят, засилва неговия ангажимент и посочва на неговата воля реализируеми цели в света. Пациентът оздравява, едва когато опознае принципа на реалността и емоционално и волево се включи в реалността, вкоято единствено може да намери своето щастие и своето удовлетворение.
Волята обаче добива своята сила само от това, че може да се насочва към ценности, към “смисъл” и към цели. С това аналитичната терапия прекрачва своята ориентираност към миналото: тя не бива да търси само травми в детството, но трябва също преди всичко да помогне на пациента да формира воето настояще и да проектира своето бъдеще. Без проект за бъдещето волята е парализирана. Често смисловото съдържане на терапевтичните усилия се разкрива в това терапевтът и пациентът да намерят пътища към бъдещето, които да придадат на миналото и настоящето бъдещно значение.
Така Мей се застъпва за етическите измерения на психотерапията. Терапията трябва да завърши с истински решения, в които пациентът поема отговорността за своя живот. Само по този начин може да се достигне до екзистенциално осъществяване. Това последното е обусловено от поредицата творчески актове, които биха били немислими, ако човек бе само топка за игра на своите нагони и рефлекси.
Любов и воля са най-тясно взаимносвързани, което класическата психоанализа почти изцяло пренебрегва. Само в човешките отношения може да се познае кого и какво човек обича: симпатията е важен орган за познание. Но волята от своя страна предпоставя познанието: онова, което не съм познал като струващо си да се стремя към него, не може да бъде цел на волевите ми усилия. Така се обяснява защо познаване и обичане са основата за силата на волята; от друга страна, можем по-добре да познаваме и да обичаме, когето сме интенционално свързани със света, т.е. когато се чувстваме едно с него. Във всеки случай силата на волята и способността за любов не са противоположности, а елементи от единна структура.
Мей се доближава тук до философията на Хайдегер, чието понятие грижа му предлага ценни опорни точки за задълбочено изясняване на феномена любов. Финалът на книгата “Изтласканият Ерос” съдържа интересни мисли за любовта и волята в един шизоиден свят, при което историческият и екзистенциален смисъл на анализираните феномени става необичайно прозрачен.
Психология на силата и на безсилието
След Фридрих Ницше и Алфред Адлер потребността от власт ясно е призната за основополагащ мотив на човешкия душевен живот. Но психоанализата толкова силно поставя ударението върху сексуалния нагон, че съображенията относно амбициите за власт у човека отстъпват на заден план. Това деформира дълбиннопсихологическата представа за човека; сравнени с наситените описания на Ницше, психоаналитичните конструкции са оскъдни. За да отстрани този недостатък, Мей публикува своята книга “Изворите на насилието. Анализ на вината и невинността” (1972), кяйто спокойно може да се нарече “дълбинна психология на властта”.
Твърде често силата се бърка с агресия и насилие, които представляват само извратени форми на чувството за власт. Мей различава пет пласта или фази на силата, които потенциално са налице в живота на всеки човек. Така, налице е мощта да бъдеш, т.е. да съществуваш и да живееш в света. Друга потенция е себеудостоверяването, при което всеки индивид се възприема като признаван и значим за останалите. От чувството за утвърждаване израстват сигурност и суверинитет. Но ако някой не получи признание от средата (съответно значимите контактни личности) потребността от себеудостоверяване преминава в потребност от себеутвърждаване, пораждайки по-енергични и по-активни действия, които могат да имат за последица също конфронтация с околните. Малка крачка дели себеутвърждаването от агресията, т.е. от употребата на насилие, което се проявява винаги, когато останалите фази не са се осъществили успешно. Накрая, стремежът за бъдете, удостоверяване и самоутвърждаване може да завърши с деструкция на себе си и другите,когато безсмислено се разрушава всичко и всеки, понеже човекът не намира форма на човечност, в която може да съхрани своето самоуважение.
Безсилието е източникът на душевни заболявания, на изблици на насилие и безразсъдство. Затова според Мей критиците на съвременния обществен ред грешат, когато предлагат статуса на радикално миролюбие като лечебно средство срещу обществени неуредици, без да осъзнават, че премахването на злото изисква сила, знания и усилия. Пътят къмедна идилия в стила на Русо е веднъж завинаги затворен. В свят, в който има толкова много исторически вкоренена агресия, всеки трябва да се стреми да развива всички свои човешки и морални потенциални възможности, така че да може активно да се бори срещу неправладата и незнанието. Да бъдеш слаб и невинен със затворени очи не е от полза пред нуждите на нашето време.
Подобно на Адлер, който говори за чувство ма малоценност, Мей вижда в психическото безсилие фундамента на веврозите, психозите, перверзиите, престъпността и наркоманията. Един безсилен човек се чувства трайно фрустриран от света и и ближните. Създаването на невротичната симптоматика или пристрастяването е същевременно защита срещку света, постоянно възприеман като заплаха. Пациентът живее в структуриран (или завладян) от него самия собствен свят, където не проникват принудите на общността и обществото. Той е “господар на самия себе си”, дори ако това му струва загуба на света. Неврозата може да се излекува, само ако на терапията й се удаде да укрепи чувството за самооценка на пациента. Това включва оживяването на вече споменатите фази и пластове на силата, които са съществено деформирани във всички варианти на патопсихологични състояния.
Друг начин на проява за силата е наличието на възможности. Също и екзистенциалната философия твърди, че възможността е основополагаща категория на човешкото битие. Към понятието за възможно самоосъществяване принадлежат също бъдещето и свободата. Ако чрез отношения, срещи и надежди пред един човек се разкрият измеренията на бъдещето и на свободата, това го връща в същинската човешка сфера, от която той е изпаднал поради злополучна социализация и лошо развитие на жизнените отношения. Излекуването в психотерапията е разпознаваемо по това, че пациентът започва да живее по-жизнено, по-активно, по-многоцветно, по-свободно и по-радостно, което заедно с Ницше можем да дръзнем да определим като “засилване на неговата воля за власт”. Този вид власт обаче не цели завладяване на другите: искат да господстват преди всичко онези, които имат твърде малко вътрешен суверенитет и желаят да си създадат компенсация за своето собствено безсилие в експлоатацията и подчиняването на другите.
За Мей хуманната власт е тъждествена със способност за любов. Затова любовта в човешкия свят слабо се облагоприятства, когато са проповядвани смирение, мазохизъм и самоотричане, както това от дълго време става при християнството.
На човешката потребност от екстаз и прехвърляне на границите на Аза съответстват любовното отдаване и съзиданието от всякакъв вид. Продуктивният човек, който може да обича и да създава, преживява отново и отново разширяването на своя Аз, самоусъвършенстването и израстването на своя вътрешен и външен хоризонт. С тези преживявания е същностно свързано интензивното чувство за щастие. За когото това щастие е недостъпно, може да търси понякога в садомазохистичната “оргия” заместител на преживяването за сливане в любовта и културната дейност.
Мей проникновено интерпретира агресията и насилието като изкривени форми на човешката потребност от екстаз и преодоляване на границите на Аза. Който не може да обича живота, винаги иска да го разрушава. Разрушението е симптом на неспособност да се обича, която е един от фундаменталните недостатъци на нашата епоха.
Едно решение на проблема за силата и безсилието Мей вижда в поведението на “бунтаря”. Бунтарят наистина се обявява срещу потисничеството на хора и богове, но за разлика от “революционера” не иска да господства сам над другите. Бунтът има мяра и обслужва осъществяването на ценности; революцията често е само смяна на властта от мними елити, която увековечава експлоатацията и терора. Мей казва: Бунтарят изисква да се зачита неговата идентичност. Той се бори да запази своята интелектуална и духовна цялостност срещу репресивните претенции на своето общество. Той трябва да заеме позиция срещу групата, която за него означава конформизъм, приспособяване и унищожаване на неговите собствени оригиналност и глас. През цялата човешка история и в живота на всеки от нас се извършва този диалектичен процес между индивид и общество, отделна личнот и група, човек и общност.
Бунтарят подпомага общността сред хората, докато революционерът унищожава държави, за да изгради нов държавен апарат на властта. “Революционният човек” е непокорен, защото слуша гласа на съвестта. Той иска хуманност, т.е. свободата на човека и неговото по-нататъшно развитие. Праотец на този вид бунтари е Прометей, който надхитря боговете и донася на земята огъня, за да я направи обитаема за хората. Културното творчество е единствената истинна алтернатива на агресията и насилието, които заплашват да задушат живота на човечеството в море от кръв и сълзи.
Мей, подобно на Камю, вижда прототипа на жизнелюбивия бунтар в твореца. Изкуството не е утопично и не създава в облаците кукувичи гнезда, за чието химерично съществуване са жертвани милиони невинни хора. Вместо да прилага насилие, творецът създава в своята угнетеност от хората и нещата своята творба, която произтича от акт на освобождаване и солидарност. Изкуството напомня на прозаичното множество, че съществуване в свобода, радост и себереализация е принципно възможно. Ако в близко или далечно бъдеще трябва да възникне хуманно общество, то ще бъде общност от хора, обучени в изящното изкуство на живота и любовта, а оттук – способни на сътрудничество и общуване. В един насилнически свят, където хората безпомощно се мятат между чувство за безсилие и желание за всесилие, психотерапията може да бъде школа на етноса, защото нейни елементи са разговорът насаме и взаимопомощта.
Книгата на Мей е документ на дълбинна психология, която включва в своите разсъждения политически, социални и културни въпроси, т.е изпълнена е с духа на хуманизма.
Изкуство и психотерапия
Приносът на ортодоксалната психоанализа към проблема за изкуството и твореца е известен, макар и не твърде задоволителен. За Фройд светът на изкуствата е вид “природен резерват на фантазията”, царство на културно пълноценни заместващи удовлетворявания, което може да служи за отмора на всестранно преуморения цивилизован човек. Въпреки че самият Фройд притежава чувствителност към прелестите на изкуството, той вижда в труда и науката собствената сериозност на живота, при което поставя творческите дейности и наслади в сферата на незадължителната игра. Оттук, при психоаналитиците достатъчно често се среща формулата, че човекът на изкуството е невротик или поне общо взето е близо до неврозата. В най-добрия случай изобразяват го като вечно дете, което не може или не иска да порасне. Творенията на изкуството се определят като”регресия, обслужваща Аза” (О. Фенихел). Колкото и тази формула да постулира, така да се каже, здрави регресивни тенденции, остава все пак впечатлението, че изкуството е нещо детинско, наивно и архаично. Като и при занимаване с други области от духовния живот, при изучаване на изкуството психоаналитиците също са склонни да прилагат редуктивни мисловни техники: от творенията се извлича развитието на нагоните, а съдържането на художественото произведение се тълкува основно като изява на детските трагедии на твореца, ако не дори като символен израз на неговите сексуални перверзии или на други невротични признаци на личността.
Мей има сериозни възражения спрямо този психологизъм, практикуван от фройдистите много по-категорично, отколкото от Фройд, понеже сам като творческа личност, разбира своята психологическа и литературна дейност като създаване на изкуство. Мислите си за психологията на изкуството той впечатляващо обобщава в книгата “Смелостта да твориш”. Според него изкуството изначално няма нищо общо със заместващо удовлетворяване. То е изява на повишена дързост в живота, на готовността и способността на един човек без ограничения да се справя с действителността и комуникативно да обработва добитите при това преживявания. Човек става творец чрез това, че притежава повече смелост за “среща” с реалността, отколкото средният човек. Който се придържа към своите индивидуални възприятия, мисли и чувства, вече е осъществил в себе си първоначалата на изкуството. Докато повечето хора имат само едно Се-Аз (М. Хеайдегер), истински творци са онези, които чрез облагодетелстването на своето развитие и решителността на своето бъдене достигат до непосредствен опит за Аза и битието. Те живеят по-съзнателно, по-открито към света и по-жизнерадостно от други, като – въпреки случайни психични аномалии – са по-дълбоко и по-сериозно свързани с действителността, която могат да влагат във формален и символен вид в творения.
Творене е новосъзидание от всякакъв вид, самоизразяване в създаването на творения. За разбиране на тези процеси малко могат да помогнат метафорите на либидото, няма също никакъв смисъл целият творчески процес да се пренася в несъзнаваното, защото творците винаги твърде съзнателно планират и разработват своите творби. Несъзнавани хрумвания и решения се появяват само където творецът е извършил многостранна подготвителна дейност, която настройва цялото му същество към намирането на по-добри възприятия или мисловни “структури”. Въз основа на страстното и упорито търсене на изходи от неуредени отношения в живота, знанието и действията при индивиди със съответна настройка се създават по-висши взаимовръзки на порядъка, които наблюдателят творчески възприема. Но всичко това не се дарява на създаващия и стремящ се човек: той трябва сам, уповавайки се на себе си, бидейки уплашен и съзнавайки своята смъртност, да се впусне в приключението по овладяване на реалността, да предаде и формулира собствения си опит в съзвучие и п ротиворечие с традицията. Голямото изкуство не е бягство от действителността: напротив, то е покоряване на действителното, пристъпване в девствената област на човешкото битие и на света, която след това може детайлно да се обработи от науката и всекидневната практика. Творците са не само създателите на красиви неща, а истинските архитекти на човешкия свят, проправящи пътя на една свобода и един разум, които не се оставят да бъдат колективизирани.
От това произлиза един антагонизъм между политическа власт и творческа воя за свобода, който в тоталитарните държави почти винаги води до потискане или “унификация” на изкуството. Изкуство и психотерапия се срещат в грижата за индивидуалността на човека, така че между взаимните им усилия могат да се прокарат широкообхватни паралели. За Мей психотерапевтът е или творец или шарлатанин: от досега с изкуството той трябва да определи критериите си за своята професия, която е или творческа дейност или шарлатанство.
Мей с основание говори за “The Art of Counseling”, което може да се тълкува само така, че за него психологическото лечение е не лечебна техника, а творчески обмен между аналитика и пациента, при който двамата все повече се отварят за общуване и по-нататъшно развитие. Основното събитие в терапията не е осъзнаването на ранното детство, търсенето на мними или реални душевни травми и в най-ранната фаза от живота; напредъкът или стагнацията на пациента се проявява в хода на самата терапия. Терапевт и пациент напредват само тогава, когато се стремят към нарастваща комуникация и кооперация. Ако използват ситуацията за задоволяване на нарцисизма, а също така на явни или скрити потребности за власт, неизбежно възниква подмолен двубой, при който всеки се опитва да впрегне другия за своите невротични целеполагания.
Дълбинната психология като наука не може да се стреми към точността на естествознанието, което подчинява индивидуалните събития на общи закономерности.
Понеже анализиранията и аналитикът са неповторими и незаменими личности, тяхното взаимодействие не трябва да се планира отнапред или да се изчислява. Онова, което ежедневно се случва в една психотерапия, е огледален образ на емоционалното и интелектуалното участие на двамата партнори, които заедно създават от човешките отношения “художествено произведение”, в което богат да открият и наново да определят “истината на своя живот”. Колкото по-малко терапевтът действа по схеми и шаблони, толкова по-справедливо оценява своя партньор, който е невротично разстроен не на последно място поради това, че в детствот си е останал неразбран и непризнат.
Психотерапевтична критика на културата и човекознание
Още в своята книга “Изворите на насилието” Мей се стреми към разбиране на съвременната култура, която определя като безчовечна, войнствена, невротична, дори психотична. Около същата тема кръжат двете изследвания “Търсене на самия себе си и “Психология и човешка дилема”. Особено последният текст дава ясен поглед върху неговата културфилософия.
За Мей човешката дилема се състои в това, че човек е едновременно обект и субект. Той напомня материална вещ или биологичен организъм, но има също свобода на действие, която образува основната част на човешкото му достойнство. Иначе казано, човекът е донякъде детерминиран, но донякъде също свободен и отговорен за формирането на своя живот. Една психология, която иска да бъде справедлива към ситуацията на човека, не бива да забравя преди всичко феномените на съзнанието, свободата и отговорността, в които се намира “същността на човека”.
Ние живеем наистина в култура, която клони да отрича значението на индивидуалните творчески сили и да мисли в категориите на анонимността на масите и на чисто техническия напредък. Това, естествено, не се основава върху злонамереността на някакви индивиди или групи, които съвсем съзнателно се противопоставят срещу хуманизирането на нашия свят. Мей постулира едно общо погрешно развитие на западния човек, който откъм началолото на Новото време, почти изцяло се е отдал във власт на естественонаучното изследване и на една ставаща всемогъща техника. Това логично води до фиксиране на погледа върху изчислимото, претеглимото, измеримото в човешкия свят: понеже машината е издигната до бог, човешкото съществуване също може да се разбере накрая само като фин механизъм, в добрия случай като нагонно животно, което се движи изключително от страсти и витални потребности. Така се стига до погрешна представа за човека, която става особено злополучна преди всичко в хуманитарните науки и политико-социалната практика. Социалната технология, бихейвиоризмът, психоанализата и икономико-материалистическата тесногръда концепция за социална критика са такива погрешни пътища в модерното разглеждане на света, което въпреки големите естественонаучни завоевания заплашва да се излее в общ хаос.
Като бунт срещу гореспоменатите догматизми възникват феноменологията, екзистенциализмът и хуманистичната психология, които проправят пътя към нова и всеобхватна наука за човека. Тя трябва да остави зад себе си обичайната дихотомия на тяло и душа: тя тръгва оттам, че човекът е единно същество, което само поради съображения за практическа целесъобразност, се оценява понякога “психологически” или “биологически”. Именно опитът на психотерапията доказва повърхността на това разчленяване на човека до две сфери: при разговора винаги срещаме цялостен човек, чийто вътрешен свят и отношение към света се отразяват кактоа в телесното му поведение, така също в неговите мотивации, мисли и стремежи. В забележките на Мей по този въпрос някаш чуваме известното изречение на Л. Клагес: “Тялото е външният образ на душата, душата е смисъвлът на тялото!”
За една нова наука за човека са важни следните констатации:
1. Човекът се издига над другите живи същества чрез езика, т.е. живее в свят от самосъздадени символи и взаимовръзки на значенията. Това го прави способен за абстракция: той може да се откъсне от настоящата ситуцаия и да я разглежда сякаш отвън.
2. Човекът има способността да свързва времето: той може постоянно да обединява в едно обхватно цяло минало, настояще и бъдеще. Неговият времеви хоризонт може да се простира до безкрайност. Той съзнава и собствената си смърт, защото измеренията на бъдещето са широко отворени пред него. Да бъдеш човек е морално-етически свързано със заемане на позиция към факта, че трябва да умреш.
3. Човешката личност живее в интеракцията с други личности: Аз, Ти и Ние са взаимоподчинени. Една личност проявява зрялост и вътрешна всеобхватност с това, че е дълбоко вплетена в културния контекст на междучовешкия свят.
4. Животните имат околна среда, но човекът има свят, чиито смислови взаимозависимости трябва да се съзнават и дори създават от него самия. Ала съобразната с природата отвореност на човека към света може да се разгърне, само ако неговата смелост за екстаз и трансценденция за него означава в смисъла на Хайдегер, престъпване отвъд “своя собствен свят” в посока към “света с други”. Истинският етос е в това да не оставаш самозатворен. Съобразена с човека култура би могла да бъде само онази, която улеснява укрепването и идентичността на нашия Аз дотам че свободата, отговорността и осъществяването на ценностите за нас да означават по-скоро наслада, отколкото бреме.
Ето какво казва самият Мей: “Нашата задача е да бъдем проводници, приятели и тълкуватели на хората по време на тяхното пътешествие из вътрешния им ад и чистилище. По-точно, нашата задача е да помогнем на пациента да стигне до онази точка, когато той ще може да реши - да продължи ли да бъде жертва или ще вдигне глава и ще продължи да се промъква през чистилището, с надеждата да достигне рая...”
ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:
1.Ратнер, Й., Психоанализа, класиците, С., Кибеа, 2005
2.http://may.hpsy.ru/biography.php
|
02 Април 09, 14:01
Коментари (16)
|
|