|
|
 Публикации 15:47 |
|
|
Гещалт-терапия и тренинг на образа |
Целта на гещалттерапията е да помогне на човека да стигне до самия себе си и да открие своята автентичност. Понятието автентичност е трудно да бъде дефинирано, защото не е строга научна концепция, а по-скоро метафора. Затова е по-добре да се обърне внимание на движението към автентичността. Съществуват някои ключови състояния, които определят автентичността – истинност, уникалност, способност да бъдеш самия себе си и да живееш пълноценен живот. Метафората автентичност се преплита с метафората “чистото Аз”, което съществува в психосинтезата и означава самоосъзнаване на собствената личност, независимо от всичко външно. Тези определения могат да бъдат безкрайно много и това показва, че автентичността не е научно понятие, което отговаря на каноните на позитивисткото знание, а е висша екзистенциална ценност, мирогледна категория, стилова характеристика на живота, особена субективна характеристика. Затова е трудно да се предаде “духът” на гещалттерапията . Стремежът към индивидуалност, цялостност, към собствената неповторимост и уникалност на личността е главната особеност на гещалттерапията, която я отличава от другите психотерапевтични направления.
Ако се вслушаме в думите на т.нар. Молитва на гещалттерапевтите, освен сигурност и отговорност за себе си, може да се усети самота и обреченост. Ето молитвата: “Аз това съм Аз, а Ти това си Ти. Аз правя моето, Ти правиш своето. Аз не живея в този свят заради твоите очаквания, а Ти живееш не заради моите очаквания. Аз съм Аз, а Ти си Ти. Ако се случи да се срещнем, това е прекрасно. Ако не се срещнем, нищо не може да се направи.”
Това е девиз на силния човек, отказал се от Бога, дори застанал на неговото място. Фриц Пърлс отрича духовната, моралната и финансовата помощ от всякакви източници, отказал се е от религията, философията и идеологията, станал е свободен, отговорен за своя живот и...сам. Никой не е задължен да помага, човек носи съдбата си в собствените си ръце. В това се състои идеята за отговорността, която е основополагаща в творчеството на Пърлс. Той характеризира психотерапевтичния процес като превръщане на “книжните”, “неживи” хора в реални. Такъв “хартиен”, “неистински” човек е продукт на западноевропейската цивилизация: той изкуствено е задължен да поддържа социалния статут, зает е с фантазии за бъдещето и спомени за миналото и не живее в настоящето - той е силно рационален. Трудно намира себе си, потънал в гордост и тщестлавие, страх, срам и чувство на вина. Изходът от това положение на нещата Пърлс вижда в доверието към собствените чувства, в промъкването през блокадата от ограничения и забрани, налагани на личността от обществото, и придобиване на автентичност.
Гещалттерапията дава възможност човек да се отклони от социално-нормираните и социално-контролируемите чуства, да се откаже от стереотипите и клишетата, да открие нов опит. Основната задача на гещалттерапевта е в това да откъсне пациента от обичайната жизнена позиция, която му позволява да се скрие от реалността, да му помогне да види многообразието от избори в живота, за да стане свободен и отговорен за живота си. В гещалттерапията думата “трябва” не съществува, тя се заменя от “искам”. Това не е хедонистичната всезадоволеност, а крачка в посока на отговорността. “Искам” не бива да се разбира като призив за реализиране на всяко появило се желание. Тук се засяга съвсем друга проблематика. Под думата “искам” в гещалтерапията се разбира осъзнаване на действието като принадлежащо на автентичния индивид, не индуцирано отвън, противоположно на потнятието “длъжен”, което означава принудително неавтентично действие, свързано с външни обстоятелства.
Основната задача на психологията и психотерапията според Пърлз не е в това да обяснят защо възниква един или друг проблем, а в това да се даде отговор на въпроса как да се преодолее, какво е влиянието му и пр. За усещане пълнотата на живота човек трябва да осъзнае (не осъзнаване като разбиране, а като преживяване, чувстване) настоящето във всичките му измерения.
Терапевтичните сесии в гещалттерапията са емоционални, терапевтът поощрява свободното изразяване на блокираните чувства на клиента, както положителни, така и отрицателни. Но този вид психотерапия не може да бъде сведен само до необходимостта да се предизвикат екстремални емоционални преживявания. Известният Гещалттерапевт Робърт Резник в едно интервю казва, че “гещалттерапията без осъзнаване, асимилация и интеграция, състояща се само от реакция на емоциите, е “огън без светлина”, безполезна загуба на време.”
Така към осъзнаването на самия себе си и на околния свят “тук и сега” водят не вербалните конструкти, неизяснените инфантилни проблеми и травми, а пътешествието “надълбоко в себе си”, в дълбочината на чувствата, преживяванията, усещанията на тялото и на вътрешните образи. Това пътешествие не е тъждествено на съзерцанието и медитацията, а предполага активни действия от страна на клиента, включително и експериментиране със себе си и със своя живот. Понятието “тук и сега” означава, че акцентът в терапията се прави върху настоящето, на актуалния процес. В същото време този процес включва в себе си и миналото, и бъдещето.
В гещалттерапията няма твърди критерии за това какъв трябва да бъде човек. Гещалттерапевтите се придържат към теорията за парадоксалните промени: човек започва да се променя, когато започне да се възприема такъв, какъвто е, а не тогава, когато се опитва да бъде такъв, какъвто не е.
В резултат на гещалттерапията клиентът се учи да бъде отговорен за себе си и своя избор, за своите контакти с околните, става автентична личност – цялостна, осъзнаваща своите потребности, възможности и граници, открита за всичко ново, опираща се на своите собствени чувства, способна за творческо приспособяване към околната среда. Премахват се табутата на емоционалността и нейните прояви, наложени от обществото.
Най-важният принцип в гещалттерапията е фактът, че отговорността за промените пада върху клиента, а терапевтът само му помага да разшири зоната на осъзнаването, макар при това да се използват активни интервенци, фрустрации, експериментиране и др.
Гещалттерапията има достатъчно широка сфера на използване. Използва се при работа с невротични и психосоматични разстройства, при работа с деца, в организациите и семейното консултиране. Някои гещалттерапевти смятат, че този тип терапия може да се използва дори при лечение на психотични разстройства в стадия на ремисията и може да повиши социалната адаптивност на такива пациенти.
Теория на гещалттерапията
Теоретични източници на гещалттерапията са психоанализата, екзистенциалната философия, гещалтпсихологията и дзен-будизмът. Въпреки това не съществува строга философска концепция.
Пърлс въвежда в теорията си термин, взет от гещалтпсихологията, който дава името на цяло психотерапевтично направление – гещалт. Това понятие се отнася към законите на възприятието - означава цялостност, структурност и се пренася върху мотивационната сфера на човека.
Възникването и удовлетворяването на потребностите се разглежда като процес на възникване и завършване на гещалта. Всяка потребност се стреми към своето удовлетворение и завършване и ако това не стане, се нарушава целият процес на образуване на нови потребности, тъй като неудовлетворената потребност или незавършеният гещалт отнема енергия от организма, отново и отново се опитва да бъде завършен.
Освен термина “гещалт” от гещалтпсихологията е взета и представата за организма и полето на околната среда. Психологическите явления съществуват само на границата на контакта човек – околна среда. Само чрез външната среда човек може да удовлетвори собствените си физиологични и духовни потребности.
При взаимодействието с полето на околната среда организмът осъществява цикъл на контакта, който включва следните стадии: предконтакт, контакт, финален контакт и постконтакт. На стадия предконтакт възниква потребността, на стадия контакт организмът избира от средата обект, който може да удовлетвори потребността, по време на финалния контакт изчезва границата между обекта и субекта. В постконтакта организмът се отделя от средата, асимилира придобития опит и така цикълът на контакта се завършва.
Представата за границата на контакта определя спецификата на взаимоотношенията терапевт – клиент в гещалттерапията. Тук тяхната среща – това не е среща на всезнаещ и велик гуру с неопитен ученик, а екзистенциална среща между двама души. Във връзка с това специално значение има това, че всяка от личностите се изнася на границата на контакта. Личността на психотерапевта, неговите спонтанни реакции и действия стават важен елемент в терапията. В гещалттерапията терапевтът има право да говори за своите чуства, да изнася на границата на контакта всякакви емоции, които възникват при взаимодействието с клиента, още повече, че чувствата му стават един от инструментите в терапията.
Онова, което се случва на границата на контакта между терапевта и клиента, има особена важност и затова, че неотреагираните емоции, неразрешените конфликти не остават в миналото, а живеят в психиката на клиента “тук и сега” във вид на незавършени гещалти. Незавършените ситуации се повтарят и се стремят към завършване у всички “тук и сега” ситуации на пациента, а следователно и в актуалната терапевтична ситуация. Например, човек, който има болезнен стремеж към самоутвърждаване, ще се опитва да докаже собствената значимост и в психотерапевтичния сеанс. В този случай ответната реакция на терапевта на опита за манипулация може да помогне на клиента да обърне внимание на това каква потребност изисква своето удовлетворение и какво именно той изнася на границата на контакта с обкръжаващите го, включително и с терапевта.
Основният акцент в гещалттерапевтичния процес е преместен върху диалога между клиента и терапевта, върху онова, което става “тук и сега”. Съгласявайки се с психоаналитичните представи за това, че корените на проблемите на пациента се намират в миналото, в неговото детство, основателят на гещалттерапията не смятал за необходима интелектуалната реконструкция на проблеми от детството. Този проблем живее в настоящето на клиента, затова достъпът до него може да стане “тук и сега”. Не е важно, че нещо някъде е станало, а това как едни или други минали преживявания се отразяват в дадения момент.
В гещалттерапията няма усреднени критерии за психологическо здраве. Човек, достигнал автентичност, придобива свобода на избора и става добър експерт за собствената си личност. Пърлс казва, че съществува т.нар. мъдрост на тялото, която поддържа равновесието – хомеостазата и възникването на нови и нови потребности, които създават условия за личностно развитие. “Мъдростта на тялото” – това е идеализирано метафорично понятие, което означава стремеж на човека към най-доброто състояние за себе си, към приемане на най-правилното решение.
Организмът съществува в динамиката на хомеостатичното (равновесното) състояние, когато потребностите са удовлетворени и организмът няма нужда от контакт, и неустойчивото, стремящо се към промяна състояние, когато някаква потребност се актуалириза и възниква необходимост за влизане в контакт с околната среда.
За поддържане на хомеостазата на човек му е необходимо да извършва постоянно обмяна с околната среда: да взема необходимото и да отхвърля излишното. За да удовлетвори възникналата потребност, тя трябва да бъде осъзната, да се изгради точна фигура, на която всички останали, минали и бъдещи, потребности ще станат фон и тя се изнася на контактната граница. Например за кърмачката целият смисъл на съществуването е свързан с грижата за детето, а другите потребности – от почивка, професионален растеж, общуване с приятели и др. отиват във фона.
Процесът на формиране на фигурата е динамичен, тъй като за нормалното, пълноценно функциониране на организма е необходима постоянна смяна на потребностите. Ако гещалтът не е завършен и потребността не е удовлетворена, възниква опасност фигурата да стане ригидна, и в различни неадекватни ситуации човек ще се опитва да удовлетвори една и съща потребност.
Следващият най-важен принцип в гещалттерапията е идеята за холизма - единството на психическия и телесния живот на човека (body-mind split). Проблемът за дихотомията на душата и тялото Пърлс разрешава по следния начин: той казва, че умствената дейност на човека е също такава дейност като физическата, само че става с по-малка загуба на енергия. Чрез преминаването на активността от физическа в умствена организмът икономисва енергия, за да я използва по-рационално и в по-подходящи условия. Следователно психическата и физическата дейност са проява на една и съща реалност – човешкото битие. В психиката няма нищо, което да няма отражение в тялото на човека. Затова работата с тялото е една от най-важните съставки на гещалттерапията.
Особеността на гещалттерапията се състои в това, че отговорност за резултатите от терапията падат не само на терапевта, който отговаря за компетентността и професионализма на изпълняваната работа, но и на самия клиент. Както беше казано, поемането на отговорност за своя живот, за собствения избор и това е ключов момент за личността в гещалттерапията. Тази идея е била заимствана от екзистенциалната философия, която провъзгласява самоопределянето и осъзнаването на самотата като единствен начин на живот в света. На социално ниво човек може да бъде заедно с други хора – да има приятели, семейство, роднини, но на екзистенциално ниво, пред лицето на смъртта и безсмислието той е обречен на самота, приемането на което е важна задача, решавана от всеки от нас.
Генезис на неврозата
За да опише формирането на невротичните механизми, Пърлс използва популярната метафора в детската приказка за голия крал. Както е извество, всички придворни и възрастни в страната се възхищавали пред дрехата на краля, измисляли несъществуващи детайли, подробно хвалели кройката и цвета. Само малко момче, единственото в кралството, се доверило на своите чувства и възкликнало “Кралят е гол!”. Пърлс продължава тази приказка по следния начин. Възрастните се нахвърлили върху момчето и започнали да го убеждават, че дрехата на практика съществува. Момчето се уплашило и за да не ядосва лошите възрастни, се подчинило на мнението им и престанало да вярва на своите чувства, отказало се от тях. Важно е това, че нежеланието да изразяваш себе си и чувствата си, е толкова обичайно, че сработва дори тогава, когато изчезне външната забрана за изразяване на чувствата.
Такава история се случва в живота на всеки човек. Детето идва на този свят с открито сърце и истински чувства. Но обществото, неговите стандарти и правила отучват човека да се доверява на своите чувства и да се обляга на мнението си.
Отказвайки се от собствените чувства, подчинявайки се обществените изисквания, ние нарушаваме контакта си с външния свят. Това става, защото, за да влезем в контакт с външния свят, е необходимо точно да осъзнаем границата между себе си и света - тъй като, ако няма граници, няма и контакт.
Другата метафора, описваща основните гещалттерапевтични представи е метафората на капана. Подобно на свободното диво животно, което попада в капана, поставен от ловците, човек попада под забрани и ограничения от страна на обществото. За да се освободи от капана, животното прегризва лапата си, а човек се отказва от чувствата и емоциите си, от тези части на собствената личност, които не се приемат от социума: гнева, любовта, секса, радостта и др. И като животното, лишено от лапа, което остава травмирано, така и човекът, загубил част от личността си, става ограничен в проявите си и не може да живее пълноценен живот, да бъде самият себе си.
В гещалттерапията се определят следните невротични механизми, които по същество са психологически защити. Нужно е да се отбележи, че всеки от тях първоначално служи като напълно здрав метод за приспособяване към околната среда и само когато станат обичайни, стереотипни, те се превръщат в дисфункционални невротични реакции.
Сливане (конфлуенция)
При включване на механизма на сливане човек престава да разграничава Аз от Не-Аз, той се слива с околния свят. В такава ситуация е невъзможно да се определи къде са собствените чувства и желания и къде чувствата и желанията на другия, къде съм Аз и къде - Ти.
При непатологичното сливане, кърмачето се намира в симбиоза – сливане с майката, влюбеният човек – в сливане с любимия, творецът – със създаваното произведение и др. Ако този механизъм стане стилов, устойчив способ на поведение, то човек постоянно се намира в ситуация на липса на граница между себе си и околния свят.
Този човек може да се познае по често използваното местоимение Ние, сливането в Ние е бягство от отговорност, от необходимостта да се вземат собствени решения. Основната психотерапевтична работа е свързана с построяването на личните граници с околния свят с помощта на процеса на сепарация и индивидуация. Във връзка с това пациентът в гещалттерапията е задължен да се изказва само от първо лице.
Интроекция
За да илюстрира механизма на интроекция, Пърлс прави аналогия с процеса на храносмилането. Човек трябва да получава храна от външната среда, той я преработва, смила, което му е нужно усвоява, а ненужното изхвърля. Усвоената храна става част от организма. Ако парче храна е глътнато без дъвкане и без желание за ядене, то се нарушава целият процес на храносмилане.
Процесът на психологическата асимилация е сходен с този физиологичен процес. Обществените норми, моралните ценности, правилата на поведение, както и храната, са част от външния свят, която човек приема в своя организъм. И точно както непреработената храна не може да бъде усвоена от организма, некритичното възприемане на мисли и постановки, “глътнати нацяло”, само защото ги е казал авторитет или е модерно, или в тях вярва болшинството, натоварва клиента с тежък товар. Такива постановки ще живеят вътре в човека и ще го управляват, но няма да бъдат асимилирани и интегрирани в личността. Безоценъчното приемане на чуждите чувства и постановки, както и мисли се нарича интроекция.
В определени жизнени ситуации интроекцията, както и други защитни механизми, може да бъде адаптивна форма на поведение. Например, малкото дете трябва да се научи да не разговаря с непознати възрастни на улицата, че не бива да пипа оголени кабели и др.
Така както и при сливането, и интроекцията не позволява да се осъществи нормален цикъл на контакта. Ако при сливането няма граница между организма и средата, то при интроекцията тази граница преминава вътре в самия организъм и не се осъзнава от него.
Често с интроекцията е свързана и употребата на думата “трябва” (примерно, трябва да успявам във всичко). Възниква въпросът – на кого си длъжен, защо да трябва и т.н. Работата с интроекцията е преди всичко насочена към осъзнаване на собствените желания, отделянето им от очакванията, желанията и чуствата на други хора, поемане на отговорност за собствения избор и пр. Интроецирани могат да бъдат мислите, мненията, представите, образите на значими фигури.
Проекция
Механизмът на проекцията е противоположен на интроекцията. Ако при интроекцията субектът пренася вътре в себе си нещо което принадлежи на външния свят и не може да отдели това нещо от самия себе си, то при проекцията нещо вътрешно, принадлежащо на субекта, се пренася във външния свят. Човек приписва на околните своите собствени мисли и чувства. Този процес може да се сравни с кинопрожектора, който проектира изображението на белия екран. Ние виждаме изображението, макар по същество екранът да остава бял и на него да няма нищо, което не се съдържа и на лентата, която е в кинопрожекционния апарат. Човек не вижда наоколо нищо, което го няма в главата му, в представите му за околния свят. Проектирайки човек нарушава границата между себе си полето на околната среда така, че влиза в контакт не с външния свят, а със самия себе си.
Човек проектира онези мисли и емоции, които по някакви причини не може да приеме в самия себе си: например, хистероидната жена, смятаща за неприемливо наличието на сексуални желания в себе си, разглежда всички постъпки на околните в аспекта на сексуалните отношения; на неуверения в себе си човек му се струва, че всички забелязват грешките му; ленивият баща се бори с леността на своето дете и т.н.
Ретрофлексия
При ретрофлексията човек влиза в контакт с околната среда, но след това връща върху самия себе си онова, което е било насочено навън. Емоциите, реакциите, действията, които са предназначени за други хора, променят посоката и се обръщат към субекта. Например, човек се удря с юмрук по коляното, когато е гневен, или се глади по косата, когато копнее за ласки. Ретрофлексията възниква тогава, когато по някакви причини човек не може да реагира на натрупаните в него емоции. Например детето, обидено от родителите, не може да прояви гнева си и е необходимо да го потисне. Но енергията на гнева не изчезва, а само променя своята посока, превръщайки се в автоагресия, а след това в чувство за вина. Висша форма на ретрофлексия е самоубийството, когато човек убива себе си, вместо да отмъсти на хората, които са го накарали да страда. Смята се, че много психосоматични болести са в резултат от ретрофлексията.
Психотерапията на ретрофлексията е свързана с връщането към истината, към задържаната емоция. Така, работейки с чувството за вина, терапевтът помага на клиента да изрази това чувство, след което да възстанови агресивния компонент на чувството, причина за автоагресията. След това се разгръща посоката на агресията, която става хетероагресия. Човек се гневи на някого от родителите, изразявайки своя гняв навън. Това е труден и продължителен процес.
Дефлексия
Под дефлексия се разбира бягството от реалния контакт, когато се запазват само външните атрибути на взаимодействието при липса на вътрешно съдържание. Този механизъм се използва за снемане на емоционалното натрупване, което съпровожда всеки реален контакт. Обичайна форма на дефлексия са светските разговори, бъбривостта, ритуалите, избягването на прекия поглед в очите на събеседника и др. Психотерапията на дефлексията е насочена към стимулиране на спонтанните прояви на клиента, откриване на бягството от контакта. При това е нужно да отбележим, че в поведението на един или друг човек обикновено може да се наблюдават няколко механизма за прекъсване на контакта, но за всеки индивид един от най-обичайните е стиловата характеристика на поведението.
Методи на гещалттерапията
Действието на невротичните механизми води до това, че човек губи индивидуалността си, цялостността, разпада се на фрагменти, на онова, което в психосинтезата Р. Асаджиоли нарича “субличности”, често противоположни един на друг, например – увереност – неувереност, мъжко – женско, чувствителност – рационалност и пр. Психотерапевтичното въздействие е свързано с връщането на клиента по пътя на интегрирането към своята същност, т.е. към самостта. В процеса на гещалттерапията човек се научава да се доверява на своите чувства и собствената мъдрост. Терапевтичният процес включва преминаване през няколко нива.
Първото ниво е ниво на обмен на клишета. На това ниво преминава животът на повечето хора, това са ритуалните отношения. Към тях се отнасят разговорите за времето, политиката, звездите, модата. На това ниво въпросът “Как си””, предполага единствено възможния отговор “Добре съм.” На този етап задачата на терапевта е да обърне вниманието на клиента върху безсмислието на прекарването на времето, при което няма реално взаимодействие между хората.
Второто ниво са маските, ролите които играем в обикновения живот. Това е онази концепция за себе си, която ние строим специално за това да я демонстрираме пред другите. Такива маски могат да бъдат на “мъжко момиче”, “неудачник”, “жена, приятна във всяко отношение”, “любител на истината”, “жертвата”. Изпълняването на определена роля това е стереотипно неосъзнавано действие, което клиентът поначало изпълнява и на сеанса по психотерапия. Естествено е, че за психотерапевта, който има широк спектър осъзнаване, поведението на клиента носи много информация. На този етап терапевтът трябва да стане “увеличително огледало”, в което клиентът може да се види. Въпросите на терапевта ще прекъснат обичайното поведение на клиента, а следователно ще доведат до фрустрация, но ще помогнат да осъзнае наличието на маски или роли. На това ниво работата на психотерапевта е насочена към реализиране на принципа “тук и сега” и е свързана с увеличаването на сферата на осъзнаваемото у клиента. Понякога терапевтът провокира пълно объркване на процеса с прекъсване на контакта или манипулации и след това насочва вниманието на клиента към истинската същност на дадено действие. След преминаването на това ниво клиентът започва да разбира как с помощта на ролите, маските и манипулациите всъщност бяга от реалния живот.
Третото ниво – това е взрив, насочен навътре (имплозия). Това ниво настъпва след максимална фрустрация, когато клиентът разбира че обичайното поведение е неискрено, манипулативно и от него трябва да се избави. Но в този момент клиентът чувства празнота и безпомощност, усещане, че няма изход. Това неприятно преживяване може да повлече след себе си излизане от процеса на осъзнаване и връщане към обичайните форми на поведение. На този етап терапевтът трябва да покаже, че избор съществува и клиентът е в правото си да остане в обичайното състояние и да не се променя, но човек трябва да поеме отговорността за всеки свой избор.При това терапевтът не трябва да кара клиента да бърза, тъй като възникващата пауза е запълнена с вътрешни преживявания.
Следващото ниво е ступор и взрив, насочен навън (експлозия). Усещането за вътрешно отчаяние на този етап може да се преживее като смърт или страх от смъртта. Гещалтерапията обяснява тази ситуация с въвличането на големи енергийни обеми, свързани с разрушаване на старото и раждането на новото. Терапевтът може да предложи различни пътища за освобождаване на тази енергия, свързани с експериментиране. Например той може да предложи на клиента в рамките на терапевтичната сесия да изрази обидата си, която той дълги години е трупал към майка си, или да се опита да потърси помощ от друг човек – нещо, на което клиентът никога не може да се реши съм.
Друга задача на гещалттерапевта е свързана с това, че на нивото ступор клиентът не чувства своите ресурси и възможности. Необходимо е да се помогне на клиента да осъзнае не само своите ограничения, но и своя потенциал, доколкото страхът пречи на външния взрив.
Пето ниво е нивото на автентичност и истинност. Тя се постига при осъзнаване от страна на човека на своята същност и на собствената личност. Личността интегрира основно блокираните собствени части и започва да усеща своите истински желания и потребности. Патогенните гещалти се завършват и човек става отворен за новия опит, отново се свързва със себе си и своите чувства.
Психотерапевтични техники
Гещалттерапията има разнообразни техники, много от тях заимствани от други видове психотерапия, например от психодрамата, транзакционния анализ, арттерапията. Гещалтистите смятат, че в рамките на техния подход е допустимо използването на всяка техника, която е естествено продължение на диалога терапевт – клиент и усилва процеса на осъзнаване.
Гещалттерапията може да се осъществява както в индивидуални, така и в групови сесии. При това груповата работа в рамките на гещалттерапията има своя специфика: в гещалтгрупите се акцентира не на груповата динамика, макар тя да не се игнорира от терапевта, а на индивидуалната работа с един член на групата, заявил своя проблем. Така групата е резонатор, хор, на фона на който се изявява солистът.
Първият технически метод, използван в гещалттерапията, е сключването на договор. В тази посока терапевтът и клиентът са равноправни партньори и клиентът носи собствената си отговорност за резултатите от терапията. При сключването на договороа се договаря този аспект, а също се формулират целите, които си поставя клиентът. За клиента, който постоянно бяга от отговорност, тази ситуация е проблемна и изисква работа. Така, на стадия на сключване на договора, клиентът се учи да поема отговорност за себе си и за това какво става с него.
В гещалттерапията е прието разделянето на техниките на две групи: техника на диалога и проективни техники. Техниката на диалога е работа, която се извършва на границата на контакта между клиента и терапевта. Терапевтът следи механизмите на прекъсване на клиента и изнася своите емоции и преживявания, като част от средата, обкръжаваща клиента, на границата на контакта. Друга група техники са т.нар. проективни техники, които се използват за работа с образи, съновидения, въображаеми диалози и пр. Точно разграничение на тези техники е възможно само на теория, в практическата работа те са тясно взаимосвързани.
Една от най-известните техники е техниката на “горещия стол”, която се използва в груповата работа. “Горещият стол” е място, на което сяда клиентът, когато има намерение да разкаже свой проблем. Взаимодействието се осъществява само между него и водещия групата, а останалите членове остават безмълвни слушатели и зрители и се включват във взаимодействието само по молба на терапевта. След края на сесията членовете на групата съобщават своите чувства, като е желателно участниците да говорят именно за чувствата си, а не да дават съвети и оценки на човека, който стои на “горещия стол”.
Още една оригинална гещалттехника е концентрацията (фокусираното осъзнаване). Осъзнаването трябва да става на три нива: осъзнаване на външния свят (какво виждам и чувам), на вътрешния свят (емоции, телесни усещания и мисли). Клиентът, който се придържа към принципа “тук и сега”, разказва за това какво осъзнава в дадения момент, например: “Сега стоя на стола и гледам терапевта. Чувствам напрежение и объркване. Чувам как силно бие сърцето ми.” Този експеримент изпълнява няколко функции. Първо, той позволява да се усили, обостри усещането за настоящето. Пърлс описва ситуации, когато след използването на тази техника пациентите са твърдели, че светът за тях е станал по-реален и по-ярък. Второ, този експеримент помага да се осъзнаят методите, с помощта на които човек бяга от реалността. Трето, монологичното осъзнаване е ценен материал за терапията.
Друга техника е техниката на експерименталното усилване. Тя се заключава в това, че клиентът е длъжен да усили нещо от своите малкоосъзнавани вербални или невербални прояви.
Следващата техника – техника на совалката, е насочена към разширяване зоните на осъзнаване. Тя е свързана с това, че терапевтът преднамерено променя нивата на осъзнаване, фигурата и фона в съзнанието на клиента. Совалковото движение може да става не само от различни зони на осъзнаване, но и от миналото в настоящето и обратно. Използването на групи в качеството на безопасен модел на околния свят е характерна черта на гещалттерапията.
И накрая към основните гещалттерапевтични техники се отнася и техниката на “празния стол”. Празният стол се използва за няколко цели. На него може “да седи”, значим човек, с който клиентът разговаря, при това може да бъде и умрял човек, например бащата, на когото, докато е бил жив, не са били казани важни думи. Второ, празният стол може да бъде използван за диалог с различни части на личността. Експерименталната игра, свързана с диалога на части от личността, терапевтът предлага когато пациентът има противоположни желания, които се борят помежду си, пораждайки вътреличностен конфликт. Вътреличностните конфликти често се пораждат от вътрешния диалог – дълг, изисквания на обществото, съвест/желания, емоции, спонтанност. Разгръщането на този диалог навън оказва терапевтично въздействие.
Още една интегрираща техника е техниката на работа с полярностите. В гещалттерапията има представа, че в личността едновременно съществуват противоположности, полярности. На клиент, който се оплаква от неувереност, му предлагат да си представи своята уверена част от личността и да се опита да пообщува с други хора като уверен човек, да мине с уверена походка, да проведе въображаем диалог между собствената увереност и неувереност.
Друга техника е техниката на извършване на кръгове. Тя се използва в груповата психотерапия, когато член на групата в игра – експеримент моли определени участници от групата или цялата група да се изкажат за него. Друг вариант – самият член на групата по кръг изразява своите чувства към участниците в групата. Техниката на кръговете е особено ефективна при работа с механизма на проекцията.
Оригинална гещалттерапевтична техника е работата със сънища, която тук се различава от същата работа в други психотерапевтични направления. Всички елементи на съня се разглеждат като части от личността на клиента, с всяка от които той трябва да се идентифицира, за да открие собствените проекции или да се избави от ретрофлексията. За да разкаже своя сън, клиентът трябва да говори в сегашно време.
В гещалттерапията се използват и техники на други психотерапевтични направления. Това се прави за постигане на терапевтичната цел – придобиване на т.нар. мъдрост на тялото.
|
12 Юли 08, 15:47
 Коментари (36)
|
|
Психологически изследвания и статии 
