| БЛОГ АРХИВ |
|---|
| «« |
май 2024 |
»» |
|
|
|
|
 Публикации 20:09 |
|
|
Да помогнеш на себе си, да помогнеш на другите |
Може би знаете историята за фермера, който живеел в едно отдалечено селце и който един ден открил, че кравата му е изчезнала от пасището. Търсейки кравата, фермерът срещнал един свой съсед, който го попитал къде отива. Когато отговорил, че кравата му се е загубила, съседът поклатил глава и казал:
- Лош късмет.
- Добър късмет, лош късмет. Кой може да каже? -отвърнал фермерът и продължил. На хълмовете, отвъд обработваните ниви, той намерил кравата си да пасе до един прекрасен кон и когато я повел към дома си, конят тръгнал след нея.
На следващата сутрин съседът му наминал да види дали кравата се е намерила. Видял я да пасе редом с един хубав кон и попитал фермера какво се е случило. Фермерът обяснил, че конят последвал кравата до дома и съседът възкликнал:
- Какъв добър късмет!
- Добър късмет, лош късмет. Кой може да каже? -отвърнал фермерът и продължил да си гледа работата.
На следващия ден синът на фермера се завърнал у дома си, след като се уволнил от армията. Той веднага се опитал да яхне хубавия кон, но бил хвърлен на земята и си счупил крака. Когато съседът минавал покрай тяхната къща на път за пазара и видял, че младежът седи на оградата с гипсиран крак, а бащата копае в градината, попитал какво се е случило. Когато му казали, поклатил глава.
- Имал си лош късмет - казал той.
- Добър късмет, лош късмет. Кой може да каже? -отвърнал фермерът и продължил да копае.
На следващия ден армейската част, където служил младежът, се задала по пътя. През нощта била обявена война и те тръгнали да се бият. Когато се разбрало, че синът на фермера не може да се присъедини към тях, съседът се провикнал през оградата към нивата на фермера и му казал, че така поне няма вероятност да загуби сина си във войната.
- Това е добър късмет - извикал съседът.
- Добър късмет, лош късмет. Кой може да каже? -отвърнал фермерът и продължил да оре.
Същата вечер фермерът и синът му седнали да вечерят, но след няколко хапки синът се задавил с една пилешка кост и умрял. На погребението съседът сложил ръка на рамото на бащата и казал тъжно:
- Лош късмет.
- Добър късмет, лош късмет. Кой може да каже? -отвърнал фермерът и поставил сноп цветя до ковчега.
..: По-късно същата седмица съседът дошъл да каже на фермера, че цялата част, където служил синът му, била избита.
- Поне беше при сина си, когато той умря. Това е късмет - казал съседът.
- Добър късмет, лош късмет. Кой може да каже? -отвърнал фермерът, а съседът продължил към пазара.
И тъй нататък...
Повечето от нас са като съседа от тази малка приказка. Всяка наша реакция и преценка се основават на онова, което се случва в даден момент от историята на нашето битие. Дали дадено събитие е благословия, или е проклятие? Ние оставяме нашите емоции да решат това. Но ако по някакъв магически начин успеем да се освободим от емоциите си - особено от страха, когато бъдем застигнати от нещастие, - тогава ние изобщо не бихме наричали това нещастие. Бихме го определили просто като „промяна", защото всяко непредвидено събитие или обстоятелство изисква от нас именно това - да се променим в някаква степен.
Нещастието, определено като страх от промяната
Двете понятия, нещастие и промяна, са толкова сложно преплетени, че ние сме склонни да измерваме суровостта на всяка трудност чрез степента на промяна, която тя изисква. Ние се самоопределяме чрез условията и обстоятелствата, които изпитваме всекидневно, и се съпротивляваме на тяхното променяне поради съвсем първичния си страх от загуба на идентичността. Кои ще бъдем ние, ако вече не можем да правим онова, което сме свикнали да правим по познатия ни, обичаен начин? Ще успеем ли да се справим, да посрещнем предизвикателството? Ние знаем инстинктивно, че прекалено многото промени, прекалено многото стрес, повече, отколкото ние можем да приемем, подкопават и физическото, и душевното ни здраве. Това ни девитализира, лишава от жизненост.
И все пак промяната е необходима за всичко живо, тя всъщност е истинската същност на живота. Когато тя бъде блокирана, се спира притокът на витална енергия, а това води или до неподвижността на застоя, или до замръзналата строгост на кристализацията. Тъй като нещастието ни принуждава да се променим, то ни раздвижва, кара ни да се отърсим от навиците си, да се протегнем напред, изисква от нас да разбудим и развиваме неизползваните си елементи. То ни съживява, ревитализира.
Така че какво е всъщност промяната - ревитализираща или девитализираща? Дава ли ни тя енергия, или ни омаломощава? Промяната може да бъде всяко от тези неща. А може да бъде и двете едновременно.
В картите за таро има една карта, която се нарича Кулата и изразява внезапна експлозивна сила или катастрофа. На нея е изобразена кула, разкъсана на две от огромна светкавица и две безпомощни човешки фигурки, политнали надолу с глава към земята. Това очевидно е карта, означаваща неочаквано бедствие, беда, нещастен случай - всички онези неща, от които най-много се страхуваме. Появата на Кулата при гадаене на таро се възприема като нещастие. Но понякога Кулата е необходима, защото тя също означава разрушаване на трудните условия, край на застоя, неочаквано събитие, което освобождава замръзналата енергия. Всеки нещастен случай извиква на преден план -всъщност изисква - нашите най-висши и най-героични човешки качества и способности. Най-доброто, което е стаено в нас, бива извикано да се прояви. Често пъти хората споделят, че изправени пред необходимостта да действат под натиска на някаква нещастна случайност, са се чувствали по-жизнени, по-близо до своите вътрешни сили и същина, по-свързани с Живота като цяло. Те са били понесени над и отвъд своята всекидневна идентичност - същата онази идентичност, към която повечето от нас тъй упорито сме се залепили. Пред лицето на голяма опасност външният блясък е помръквал, на предпазливостта вече не се е обръщало внимание и потисканите дотогава възможности за лидерство и решителни действия са излизали на преден план в един героичен момент на интеграция, честност и истина. Такива моменти, когато са добре реализирани в някой филм или пиеса, ни карат да аплодираме или да плачем, защото съзнаваме, че героят от произведението е променен веднъж завинаги, постигнал е неизразимо и загадъчно разширение и е станал повече „себе си" в сравнение с преди.
Главните събития, които водят до промени в живота ни, рядко са мигновени, но дори и когато са кратки и катаклизмични, тяхното въздействие продължава седмици, месеци, години, десетилетия. И за разлика от фермера-стоик от приказката ние реагираме, ние се адаптираме, ние променяме определението за самите себе си.
Катастрофична промяна и изцеление
В дадена инкарнация може да се намираме съвсем близо до изцелението на състояние, което е продължавало в течение на много животи. Както ще видим от следващата история, травмите и катастрофичните промени могат да бъдат необходимият катализатор за дълбокото изцеление.
Барбара, жена на около тридесет и пет години, излъчва спокойна сила въпреки силното си накуцване и изсъхналата си ръка. Очите й са обградени с мрежа от ситни бръчки, предизвикани както от усмивки, така и от непрестанно физическо страдание. Има и други по-фини бръчици, които загатват за това, че тя лично е познала ударната сила на светкавицата, поразила Кулата. Ето как самата Барбара разказва своята история:
„Никак не си приличаме със сестра ми Пейдж, но сме толкова близки по възраст - делят ни само седем месеца - че когато бяхме малки, непрекъснато питаха родителите ни дали не сме близначки.
Свивах се в себе си всеки път, когато чувах отговора им „Ами нали разбирате, Барбара е осиновена", но беше още по-лошо, когато станах достатъчно голяма, за да мога сама да отговарям на въпроса. Имаше нещо в думите ми „Така е, защото съм осиновена", което ме караше да се чувствам сякаш бях родена на Луната, още повече че всеки, който попиташе, след това отместваше погледа си от русите и светлооки родители и сестра ми към мен, с моите лешникови очи, маслинена кожа и тъмнокафява коса (по рождение съм наполовина испанка) и казваше: „О, това вече обяснява всичко."
Струваше ми се, че фактът, че бях осиновена, наистина обясняваше много неща! Родителите ми най-после получиха каквото бяха искали, когато се роди Пейдж, а аз по някакъв начин се бях оказала щастливият късмет (това също го чувах безброй пъти), който бе довел до нейното раждане. Някак си носех и заслугата за Пери, нашия по-малък брат, който се появи две години след Пейдж. Грубо казано, израснах с усещането, че съм кръстоска между заек, куче-помияр и извънземно - но никога истинска част от семейството.
Често пъти съм се питала дали това непрекъснато наблягане върху факта, че съм осиновена, или пък че изглеждах толкова различна, нямаше някаква връзка с онова, което се случи между мен и дядо ни. Два пъти седмично - а това започна, когато ние с Пейдж бяхме на осем години, а Пери беше на шест - дядо ни ни вземаше от училище и водеше тях двамата на уроци по езда. Аз бях алергична към коне, така че той ги закарваше до конюшнята, а после ме водеше у дома си за няколко часа, докато станеше време да ги вземе и да ни върне вкъщи.
Докато бях в неговата къща, играехме заедно на разни игри. Дядо беше вдовец, така че ние винаги бяхме сами. Игрите започнаха да стават все по-особени и постепенно прераснаха в сексуални, но аз бях твърде малка, за да разбера какво всъщност правеше той с мен. В общи линии той злоупотребяваше с мен през тези следобеди в продължение на почти три години.
Аз измислих как всичко да минава по-лесно. Можех да оставя тялото си, а да отнеса съзнанието си някъде другаде, докато дядо ми вършеше с мен онези неща. Можех мислено да се разхождам по тавана, да излизам през прозореца, а понякога и на места, които бяха съвсем необичайни. Сега съзнавам, че това е бил единственият начин, по който можех да се защитя. Дори и да правеше онези неща с тялото ми, той всъщност не ги правеше на мен. Аз бях някъде другаде.
Никога не можах да кажа на някого другиго какво се случваше. Мисля, че не чувствах, че имам правото да бъда защитавана. И така това продължи, докато постъпих в прогимназията, започнах да се занимавам със спорт след училище, а после се прибирах с автобус. Това съвпадна с факта, че дядо ми започна да играе карти следобед и каза на мама, че не може повече да води Пейдж и Пери на езда.
Както и да е, също като повечето хора, които преминават през подобно нещо, аз поставих всички тези спомени в едно дълбоко и тъмно място, покрих ги така, че да не остане нито следа, а после продължих с живота си, който поради други причини далеч не бе лесен. Бях добра ученичка, но в социален план просто не успях да си намеря мястото. Ние живеехме в малък град на крайбрежието на централна Калифорния през петдесетте години, когато все още имаше много ферми и овощни градини. Мексиканските работници работеха за белите земевладелци и икономическите и социалните класи бяха разграничени предимно на расов принцип.
Поради семейството, от което бях осиновена, аз бях определяна като твърде „англоезична" и твърде принадлежаща към средната класа, за да се движа с хората от испански произход, и въпреки това бях доста „латино-езична", за да се вместя сред русите и синеоки приятели на сестра ми и брат ми. Поне на тенис бях добра. Това запълваше времето ми и донякъде ми придаваше идентичност.
Напуснах дома и постъпих в колеж. Започнах да се издържам сама и не поглеждах към миналото. Завърших с диплома по физическо възпитание и си намерих чудесна работа като преподавател по тенис в гимназията. Толкова обичах работата си, може би защото все още единствено като атлет се чувствах истински човек,
И тогава, през една дъждовна неделна вечер, целият този живот свърши. Карах към къщи, след като бях пазарувала, когато една кола ме удари отстрани със скорост четиридесет и пет мили в час.
Докато линейката ме закара в болницата, аз почти си бях заминала. Фелдшерите после ми казаха, че мислели, че са ме изпуснали. Минали няколко минути, в които не съм давала признаци на живот, но те не се отказали и накрая съм се съживила.
Или би било по-точно да се каже, че съм се върнала. Защото със сигурност бях на някакво друго място.
Дълго време бях в болницата и една от стажант-лекарките, която се интересуваше от близките до смъртта преживявания, няколко пъти идва да говори с мен. Тя знаеше, че в продължение на няколко минути съм била в клинична смърт и се опитваше да ме накара да й разкажа всичко, което си спомнях от онова време. То беше твърде особено, твърде лично, твърде голямо нещо, за да говоря с някого за него. Дори самото му оформяне с думи като че ли отнемаше нещо от него, а аз исках да го запазя точно такова, каквото е било.
Дори и днес аз наистина не мога да намеря думи, за да го опиша точно. Опитвам се, но винаги се получава някак си безизразно. Първо имаше някакъв грохот и аз се движех с голяма скорост през един тунел, сякаш бях засмукана от огромна прахосмукачка. После всичко се разтвори в една невероятно красива светлина, която бе не само около мен, но и в самата мен и ме заливаше с най-великата топлина и спокойствие. Беше толкова мека, толкова успокояваща и изцелителна.
Озовах се в присъствието на едно Същество, от страна на което усещах най-пълното приемане и обич, които някога бях изпитвала, и с което гледах всички събития от изминалия си живот, все едно че гледах филм. Видях с поразяваща яснота всяка подробност от живота си и това колко необходимо е било всичко в него, дори и най-лошите моменти. А после бях убедена с много обич от това Същество, което ме познаваше безкрайно добре и ме приемаше напълно, да се завърна обратно тук.
Цялото това преживяване бе изпълнено с невероятна обективност. Зная, че това не съвпада с онова, което обикновено си мислим за обичта, но беше точно така. Видях с най-дълбока обич и разбиране всичко, което ми се бе случило през целия ми живот.
Когато се върнах обратно към живота в това си тяло, нищо не ми изглеждаше толкова важно, колкото да успея да взема със себе си колкото се може повече от тези обич, светлина и познание.
Да кажа, че това преживяване е променило живота ми, би означавало най-малкото да омаловажа случилото се. От една страна, моята кариера и идентичност като спортист бяха напълно изтрити в мига, в който ме блъсна колата. Тук няма да се спирам на физическото си възстановяване. Достатъчно е да кажа, че то бе, продължително, трудно и болезнено. Но може би всичките тези месеци, в които се съвземах, ме принудиха да задържа достатъчно дълго в себе си онова, което се бе случило, и да го изведа на нефизическо ниво. Сякаш предишната Аз, с всичките й недостатъци и страхове, тъги и срам, самосъжаление и горчивина, бе придобила съвсем ново виждане за миналото си. И тази нова перспектива включваше такова ниво на обич и разбиране, което просто изтри всичко отрицателно. Не бяха заличени спомените, а само лошите чувства, свързани с тях, така че те бяха изцелени. Всъщност всичко, което някога бих възприела като трагично, сега ми изглеждаше идеално. Зная, че звучи невероятно, но беше точно така.
Стажант-лекарката в болницата ми донесе книгата на Кенет Ринг ,Да път към Омега", където са описани неговите изследвания върху близките до смъртта преживявания. Радвах се на тази книга. За мен бе утеха да узная, че не бях луда, че не си бях въобразила най-дълбокото преживяване в живота си.
Наскоро след като излязох от рехабилитационната клиника, в града пристигна д-р Ринг, за да изнесе - лекция. Разбира се, отидох да го чуя. Той продължаваше изследванията си и опитите си да определи кои хора сред всички онези, които са били известно време'в състояние на клинична смърт, а после са се съживили, в действителност си спомнят преживяното. Изглежда че хората, които си спомнят своето близко до смъртта преживяване, често са били обект на някакво насилие по време на съзряването си. Слушайки д-р Ринг, аз осъзнах, че благодарение на най-лошия период от детството си всъщност бях успяла да върна обратно със себе си част от неописуемото спокойствие и красота на онова място. Ние, които сме били насилвани, сме се научили по необходимост как съзнателно да напускаме своето тяло, а после отново да се връщаме в него, сякаш сме се упражнявали - както впоследствие си спомняме след близкото ни до смъртта преживяване - като как ще бъде отвъд!
Днес аз използвам в новата си работа онова, което изпитах по време на моето близко до смъртта преживяване. Съветник съм към един хоспис и в работата си с неизлечимо болките споделям, когато е уместно, какво е отвъд - изцелителната обич, която ни очаква, когато стане време да оставим физическото си тяло. Аз работя в екип, който обучава медицински работници, неизлечимо болни и техните семейства и всеки, който проявява интерес към темите за смъртта и умирането.
Понякога хората се чудят защо „пропилявам живота си", отделяйки толкова много време на смъртта. Те мислят, че това вероятно е потискащо. Но за мен то изобщо не е потискащо. О, може да бъде много трудно занимание да гледаш как някой се бори, за да се освободи от физическото си тяло и да премине в отвъдното. Но когато хората са свършили окова, за което са дошли, постигнали са целта си и са „изгорили" кармата, която ги е държала тук, е по-уместно да се разглежда тяхното напускане като училищна ваканция, а не като трагично събитие. Може да звучи лекомислено, но въз основа на своя опит аз го възприемам така.
И тъй, когато настъпи времето те да си отидат, аз им говоря, понякога когато са будни, а понякога - тъй като е по-лесно - докато спят. Разказвам им какво съм видяла, почувствала и научила в отвъдното, онова, което съм узнала за преминаването. Напълно уверена съм, че това им помага, и днес вярвам, че именно поради това, след като преминах в отвъдното, бях върната обратно. Мисля, че би трябвало да върша гази работа, да помагам на хората да разберат, че умирането не е край на живота. То е завършване на определена степен."
Изцеление на менталното ниво
Барбара е избрала да се инкарнира в семейство и социална среда, сред които се е чувствала чужда, външна и някак си несъвършена. Сексуалната експлоатация, на която е била подложена от доведения си дядо, е задълбочила чувството й за изолация и е увеличила дефекта на нейния характер - самосъжалението.
Барбара е скрила уязвимостта си зад строгата и дисциплинирана личност на отдадена на работата си спортистка - роля, която по удобен начин е определяла структурата на взаимоотношенията й с останалите хора. Като зрял човек тя е прибавила към ролята си на състезател (съперник) и тази на инструктор. Единствено сред тези тесни ограничителни рамки тя се е чувствала в безопасност и от полза.
Изцелението на Барбара по време на нейното близко до смъртта преживяване се е извършило предимно на по-нисшето ментално ниво на нейното енергийно поле, нивото на мислите, примесени с емоция и желание. Нашите изкривени възгледи относно това кои сме, както и начините, по които сме нечестни към себе си и поради това отчуждени от душата си, съществуват на това ниво. Самосъжалението на Барбара и възприемането й като жертва са били основните й „отклонения", несъмнено генерирани в други инкарнации и привличащи нови и нови случки на проявление като жертва и "даващи гориво за самосъжалението й живот °лед живот. Ключът към изцелението на тези отклонения е бил нейното постигане на обективно разбиране, предизвикано от контакта й с душата й по време на нейното близко до смъртта преживяване.
Обективното разбиране, нивото на мисълта, непримесено с емоция или желание, е по-висше ментално ниво - нивото, на което обитава душата. Именно собствената си душа срещаме, когато напускаме физическото тяло и изживяваме постморталния преглед. Контактът на Барбара с душата й е изцелил отклонените й вярвания и е донесъл изцеление също и на отклоненото й емоционално поле. Всяка корекция на по-висшите нива на човешкото енергийно поле предизвиква чрез индукция съответни корекции на по-ниските нива на полето. Именно по повеля на душата си тя се е завърнала на Земното ниво и е продължила работата си в рамките на този си живот.
И както Барбара правилно предполага, нейната способност да напуска тялото си, която тя е развила, за да се справя с повтарящите се унижения, на които е била подлагана като дете, е била ключът към запазването на спомена за постигнатото изцеление.
А какво би станало, ако на Барбара по някакъв начин й е била спестена историята на сексуалното насилие, преживяна в детството й? Дали тогава тя отново е щяла да придобие спомена за трансценденталната красота на своето близко до смъртта преживяване и цялото му трансформационно влияние?
Не е лесно да си припомним, изправени пред толкова емоционално наситен проблем като сексуалното насилие, че всяка трагедия, всяка травма, всеки нещастен случай са ценните семена на изцелението - изцеление не само при това събитие или обстоятелства, но изцеление за много повече неща, отколкото можем да видим или дори да доловим интуитивно. Може би няма да е пресилено, ако кажем, че ако Барбара бе избягнала своя „кръст" по време на ужасното си детство, това би попречило на ценната промяна, извършила се с нея през зрелостта й:
И така, какво тогава представлява изцелението?
Същността на изцелението
Истинското изцеление настъпва на ниво, много по-фино от физическото, и включва енергийни конфигурации, които са се запазили в продължение на много животи. Освобождаването на емоционалното тяло от отклоненията и илюзиите, натрупани в него, оказва силно благоприятен ефект върху физическото функциониране, но най-дълбокото възможно изцеление е това на нашите ментални тела.
Всичко, което сме, докато сме инкарнирани, се излъчва от менталните нива, тъй като наистина „човек е това, за което се мисли". Докато напредваме по Пътя Нататък от невинността към зрелостта, нашите травми ни карат да развием определени вярвания за себе си и за същността на Живота. Когато поемем по Обратния Път, нашите животи са насочени към разпръскване на тези изкривявания. Представете си, че по-висшето Аз на Барбара в неин предишен живот се е съгласило да участва в инкарнация, при която нейните дълбоки убеждения за отчуждението и ролята й на жертва са били силно предизвикани. Естествено тя би трябвало още веднъж да привлече към себе си, чрез принципа на морфогенетичния резонанс, онези лица и събития, които съвпадат в нейната система от вярвания. Но този път тя е „поканила" каталитично и катаклизмично събитие, което е направило възможен пробива. Тя е поискала да й бъде дадена картата с Кулата.
Спомнете си през какво е преминала Барбара, за да може да си спомни и да бъде трансформирана от своето близко до смъртта преживяване. Първо, булото между съзнанието във физическото състояние и съзнанието, докато е била в нефизическото, е било изтънено, когато тя се е научила да напуска тялото си, докато е била насилвана. После тя е била ранена толкова тежко, че е била принудена да напусне физическото си тяло. Накрая, въпреки че в крайна сметка се е възстановила, някои от осакатяващите въздействия на физическата й травма са останали. Това е била цената, уговорена преди тази нейна инкарнация, на просветлението, което тя е получила, на дълбокото изцеление, през което е преминала.
Насоки за собственото ни изцеление
Дори онези от нас, които са дълбоко посветени на духовната си еволюция, неизбежно се борят срещу нещастието. Необходими са ни насоки, които да ни напомнят как да съдействаме за процеса на трансформация, извършващ се с нас.
Ще изброим някои подобни насоки:
• Винаги търсете дара в нещастието
• Никога не се отдавайте на самосъжаление
• Никога не обвинявайте другиго за вашите проблеми
• Култивирайте у себе си отношение на благодарност
• Не съдете вашето състояние, нито това на другите
• Избягвайте сантименталността
• Осъзнайте, че болестта не е наказание
• Търсете възможности да служите
• Научете се да възприемате смъртта като изцеление
А сега нека разгледаме по-подробно всяка от тези насоки.
Винаги търсете дара в нещастието!
Всеки проблем е задача, поставена ви от вашата душа. Поради това трябва да признаете, че вашият проблем, вашата рана, вашата болест, вашето нараняване, вашето неизлечимо заболяване служат на определена цел, и да се опитате да се съобразявате с това, т. е. да потърсите какво би трябвало да научите. Помнете, че от гледна точка на душата една промяна в съзнанието има далеч по-голяма стойност, отколкото „излекуването". Затова следвайте мъдростта на цар Соломон: „С всичко придобито се стремете да придобиете разбиране." Направете това разбиране целта на вашето търсене и вярвайте, че ще бъдете възнаградени.
Има една приятна история за две момчета - едното оптимист, а другото песимист. Завели песимиста в стая, пълна с най-чудесни играчки, но веднага щом влязъл вътре, той седнал до вратата и започнал да се мръщи. Когато го извели от стаята, го попитали защо е бил тъй нещастен вътре.
- Защото знаех - отвърнал тъжно той, - че ако си избера някоя играчка, която наистина ми харесва, тя сигурно щеше да се счупи!
Междувременно малкият оптимист бил оставен в стая, пълна с конска тор, а той пеел песнички за каубои и весело ринел купчината. Когато го поканили да излезе, той поклатил глава и продължил.
- Просто зная - извикал развълнувано той, - че при целия този тор тук някъде трябва да има едно пони!
Вярвайте в понито. Вярвайте в подаръка, скрит в цялата тази... е, вие знаете...
Никога не, се отдавайте на самосъжаление!
Може би ви се струва, че известна част от самосъжалението е естествена и оправдана, като се имат предвид всичките ви страдания. Това обаче е едно неприятно подвеждане, което лесно се превръща в навик. Веднъж установен, навикът да се самосъжаляваме въздейства върху нашето съзнание почти като наркотик, към който привикваме, и ни осигурява съблазнително извинение за последващите ни подвеждания - и както е при обичайната употреба на наркотици, отдаването на самосъжалението е изключително мощна бариера пред духовното ни развитие.
Никога не обвинявайте другиго за вашите проблеми!
Обвиняването на другите, също както и самосъжалението, е практика на самоотдаване, която ни пречи да поемем отговорността за своя живот. Никъде в духовния закон не е написано, че някой друг е виновен за нашите беди било в този, било в минали животи. Ако запомним, че всичките ни трудности, включително и онези, свързани с други хора, служат на важна цел в нашата еволюция, тогава ще признаем враговете си за „агенти" за нашето просветление. Това обаче не означава, че непременно трябва да изпитваме удоволствие от всичките си взаимоотношения с тези агенти на кармата.
Една стара и мъдра поговорка гласи:
Когато срещнеш враг,
похвали го,
благослови го,
остави го да си отиде.
Да благославяме нашите врагове, да им пожелаваме всичко хубаво, който бихме пожелали за себе си, е един отличен начин да постигнем собственото си освобождение.
Веднъж ми се наложи да работя в един лечебен център с друг терапевт, който многократно ме дразнеше и унижаваше и проваляше работата ми с пациентите. Неговите ходове ме научиха да бъда по-настойчива и пряма и аз се опитвах да бъда благодарна за това, но непрестанната борба с този човек ме изтощаваше. Започнах да си повтарям мислено: „Най-доброто нещо, което очаква този човек, каквото и да е то, му предстои". Един ден, след като бях повтаряла това изречение няколко седмици, той неочаквано съобщи, че му предложи¬ли много по-добра работа на друго място и три напуска!
Подобни твърдения, когато се повтарят с колкото се може повече обич, въвеждат в действие библейската поука: „Не се противи на злото, а го преодолей с добро."
По-висшата истина за неприятностите ни с другите хора е тази, че ние всъщност сме тук, за да си помагаме взаимно да напредваме по Пътя. Без да отричаме, че съществуват проблеми, ние можем чрез раздаване на благословии да направим много, за да облекчим трудностите в междуличностните си отношения.
Култивирайте у себе си отношение на благодарност!
Понякога, когато облаците над главата ни са най-сгъстени, един преглед на нашите благословии може да послужи като отлична противоотрова за пълзящите към нас депресия и самосъжаление. Колкото повече се съсредоточим върху нашите благословии, толкова по-леко става бремето. А ако успеем да оценим онова, което вече сме постигнали - уроците, които сме научили, и разбирането, което сме придобили, изправяйки се срещу досегашните ни предизвикателства - това ни уверява, че сегашните ни трудности в крайна сметка ще дадат също своята жьтва.
„Отношението на благодарност" не е просто опит за лустросване или отричане на реалното нещастие. То е по-скоро духовна дисциплинираност, която предполага издигане на фокуса на нашето съзнание от отрицателните към положителните аспекти на нашето състояние. Отклонявайки леко, но уверено нашите мисли от отрицателното, положителният елемент става все по-голяма част от реалността, която преживяваме.
Един пациент, който се възстановяваше след пристрастяване към наркотици, веднъж ми каза:Най големият опиум е отношението!" Аз бих се съгласила с него. И след като можем да избираме какво да бъде нашето отношение, защо да не изберем нещо „по-възвишено", вместо нещо „по-ниско".
Не съдете вашето състояние, нито това на другите!
Почти е невъзможно да прецените, докато сте инкарнирани, къде се намирате по Пътя, нито пък обикновено е възможно, докато не сте изпълнили кармичната си задача, дори да определите както точно учите. Въпреки че е важно да търсите разбиране чрез отваряне към него, отношението на преценка към вашия прогрес е и неуместно, и вредно. Вярвайте, че каквито и да са външните обстоятелства около вашия живот, вие наистина напредвате.
Избягвайте сравнение с другите. В програмата за умствено оздравяване, наречена „Рикавъри инкорпорейтид", се казва „Сравненията са отблъскващи". И това е така. Ние винаги сравняваме несравнимото, когато преценяваме състоянието си от гледна точка на другите, защото не ни е възможно да видим цялостната си картина ясно, а още по-малко тази на някой друг човек.
Уважавайте темите, разработвани от вашето семейство и вашата група, както и ролята, която всеки от вас изпълнява, и помнете, че за да се научим на това ниво, ни е необходим контраст. Понякога този контраст се постига чрез конфликт и поради това някой трябва да служи като пречка.
Отдайте на пътуването на всеки човек дължимото достойнство, като не забравяте да направите същото и за себе си. В езотеричен план ние, които се инкарнираме тук, на Земята, сме известни като „Лордовете на Непрекъснатата Преданост" - название, което признава смелостта и издръжливостта, изискващи се, за да продължаваме по Пътя на това трудно ниво. Вярвайте, че самият факт, че сме тук, означава, че сме благородни.
Избягвайте сантименталността!
Развивайки се духовно, ние се научаваме да дисциплинираме нашите емоции, да култивираме безпристрастността си и да разширяваме перспективата си отвъд онова, което е очевидно, непосредствено и лично. Сантименталността е отдаване на непросветената емоционалност и то смекчава този вид развитие, като ни хваща в капана на стереотипите, по които дадена култура реагира на различни събития. Да вземем спечелването на лотария например. От сантиментална гледна точка това е мечта, сбъдването на която ще донесе неизказано щастие и свобода. Но с по-голямата свобода, донесена от внезапно спечелените милиони, идва и по-голямата отговорност за всеки избор, за всяко действие. Изведнъж отпадат всички извинения на спечелилия, за да не е щастлив и реализирал се поради финансови ограничения. Сладката надежда един ден да бъдем щастливи е заменена от изискването да сме радостни, дори да не сме на себе си от щастие, сега. Броят на подобни „щастливци", които преживяват сривове или се самоубиват, сочи, че противно на широкоразпространеното вярване внезапното богатство далеч не е гаранция за блаженство.
Ако можете да опеките това, че внезапното даване на възможността да имате всичко материално, което някога сте искали, е толкова голямо духовно изпитание, колкото и да изгубите всичко, което сте обичали, вашата гледна точка определено се развива.
Осъзнайте, че болестта не е наказание!
Болестта не е доказателство, че имаме недостатъци, нито пък показва, че не мислим достатъчно позитивно. Въпреки че понякога физическите проблеми сигнализират, че емоционалната област на живота изисква нашето внимание, това в никакъв случай не е общовалидно. Понякога ние страдаме физически, защото по някакъв необясним начин изпълняваме работата си по кармата. Според гаданията на Едгар Кейси, много от хората, които са се съветвали с него, попадат в тази категория и имат болести или физически дефекти, които са били предопределени за този конкретен живот, избран от по-висшето Аз, за да облекчи кармата, генерирана в предишен живот.
Някои болести са просто условие за физическото проявление. Ние буквално сме направени от рециклирани материали и на земно ниво има твърде много неща, които са енергийно заразени. Тибетецът, който е продиктувал многото томове, написани от Алис Бейли, твърди, че целта на всяко страдание е да ни пречисти. Поради това, каквато и да е основната причина за нашите неприятности - лични проблеми, които пренебрегваме или отричаме, кармични дългове, които изплащаме, или планетарни недостатъци, които носим във физическата си обвивка - ние до известна степен се извисяваме всеки път, когато преминаваме през някаква болест, от която страдаме.
Търсете възможности да служите!
В няколко от разказаните в тази книга истории се описват хора, които след като са преживели страдание, са се посветили да помагат на други, изпаднали в тяхното положение. Такова обвързване често е резултат от по-голяма осъзнатост. Но очевидно не всички ние можем да бъдем съветници, терапевти, социални работници и т. н., нито пък е необходимо. Има много други начини да се служи. Един такъв начин е просто да продължаваме да извършваме обичайните си занимания, но да го правим с по-развито съзнание. Светът изпитва силна нужда от просветени хора във всички области на живота.
Някои от нас поради заболяване или инвалидност или други фактори, не могат активно да участват в живота около себе си. Ако се намирате в такова състояние, въпреки всичко вие можете да предложите най-висшия вид служене на другите. Томас Мертън разглежда необходимата „мъртва точка" в центъра на колелото като пъпа на света, където може да бъде намерен Бог. Ако вашето състояние ви принуждава да сте неподвижни, тогава съсредоточете съзнанието си върху това или този, който е Бог за вас - и му се отдайте. Станете тази фокусираща точка на съзнанието в центъра на активността.
Нищо не може по-ефикасно да донесе по-голямо добро на света, отколкото чистата мисъл, неопетнена от желание. Посвещавайки се на постигането на съзнателен контакт с вашата По-висша Сила, вие ставате проводник за тези по-висши енергии, които извисяват, вдъхновяват и насочват всички нас. Подобно на самотна кула на върха на планина, която излъчва сигнали и съобщения за обич и надежда, вие - съвсем сам и мълчаливо - извършвате много важна духовна работа в полза на всички нас, които се трудим в заобикалящия ни свят.
Научете се да възприемате смъртта като изцеление!
Смъртта е моментът на жътвата за всичко, което е било придобито в даден живот. Често пъти хората, които се съветват с астролози, очакват да чуят, че човекът, когото са обичали, е бил в труден период в момента на смъртта си. Това обаче не винаги е така. Много по-често трудните аспекти в момента на смъртта се проявяват в хороскопите на онези, които са живи, защото именно те трябва да се справят както с преживяната загуба, така и с промените, които тя налага.
Човекът, който е починал, често пъти се е намирал под по-благоприятно влияние в момента на смъртта, което показва, че преходът извън тялото не е толкова травмиращо събитие, а освобождаване и преминаване в друга сфера.
Дори ранната, внезапна или насилствена смърт могат с основание да бъдат разглеждани като изцеле¬ние поради това, че въплътеното във физическа форма същество бива освободено от онова, което в най-добрия случай може да се определи като трудната задача на земното пребиваване. От гледна точка на езотериката самоубийството и убийството се възприемат като погрешни, тъй като те преждевременно прекратяват разгръщането на индивидуалната карма, а не защото унищожават живота. Животът никога не се унищожава, никога не се губи при онова, което наричаме смърт.
Един мой много мъдър стар приятел, който наскоро отпразнува стотния си рожден ден, ми разказа за новините, които слушал по радиото: „Казаха, че днес седемдесет и трима души са загубили живота си в самолетна катастрофа. Не знаят ли те, че ние не можем да загубим живота си? Можем да загубим само телата си! Би трябвало да кажат „Седемдесет и трима души загубиха телата си днес."
Насоки за подпомагане изцелението на другите
Докато мнозина от вас, които четат тази книга, търсят изцеление за себе си, някои от вас са се посветили да бъдат агенти за изцелението на друтите. Може би сте открили; че сте далеч по-способни да понасяте собственото си страдание, отколкото да наблюдавате агонията на някой близък човек. Изправени пред трудностите на другите, всички ние имаме нужда от опорни насоки, които да ни помогнат да избегнем сантименталността, докато култивираме в себе си безпристрастността. Безпристрастността не е хладно безразличие. Да си безпристрастен по-скоро означава да не изпитваш нуждата, засягаща даден човек и дадена ситуация. Когато съумеем да овладеем собствената си (егоистична) необходимост за освобождение от своя дискомфорт, предизвикан от състоянието на другия човек, тогава можем да предложим обич на човека, изпитващ страдание. А обичта, както Барбара е открила по време на своето близко до смъртта преживяване, не е сантимент или емоция, а дълбоко ниво на разбиране и приемане. Нищо не подпомага истинското изцеление по-добре от атмосферата на това много високо ниво на обич.
И така за всички нас, които бихме постигнали тази необходима безпристрастност и бихме станали агенти на изцелението, ето някои основни насоки. Ако искаме да служим по-ефикасно като изцелители, ние трябва:
• Да не изпитваме нужда
• Да признаем, че сме само агенти на изцелението, а не неговият Източник
• Да се съпротивляваме на сляпото очарование от работата и от нашата способност да я вършим
• Да бъдем „духовно разголени" пред човека, на когото се опитваме да помогнем
• Да признаваме възможното действие на семейната, груповата, расовата и планетарната карма
• Да приемем, че хората несъзнателно знаят причината за своето състояние
• Да се съобразяваме с времето, необходимо за трансформация
А сега нека разгледаме по-подробно всяка от тези насоки.
Да не изпитваме нужда!
Ние не трябва да имаме някакво участие във възстановяването на страдащия, в нашата способност да облекчим страданието, или в нашата идентичност като изцелител. Всичко това са егоистични нужди, които пречат на нашата способност да бъдем на разположение на страдащия и да направим с обич, идваща от безпристрастността, всичко възможно в полза на този човек.
Да признаем, че сме само агенти на изцелението, а не неговият Източник!
Дори и да звучи парадоксално, колкото по-малко инвестираме в ролята си на изцелители, толкова по-ефективни сме като агенти. Всяко изцеление има божествен произход. Ние не можем да знаем точно от какъв вид изцеление наистина се нуждае даден човек -дали има нужда от „излекуване", или от подкрепа, докато напуска физическото си тяло. Колкото по-отворени сме за Водителите ни, толкова по-добре можем да служим на истинските им потребности.
Да се съпротивляваме на сляпото очарование от работата и от нашата способност да я вършим!
Свещеничката-метафизичка Катрин Пондър казва; „Работата е видимата страна на обичта." Всяка работа, която се върши с любов, е високо призвание. Човек, който се е посветил да изцелява с обич, е също толкова извисен, колкото и всеки друг, който се е посветил да извършва с любов някакъв друг вид работа.
Да бъдем „духовно разголени" пред човека, на когото се опитваме да помогнем!
Не се прикривайте зад фалшиво жизнерадостни клишета, увъртания, или пък безразличие и безличност. Наблюдението на нечие страдание е изпитание за нашата вяра и ние трябва да си позволим да полагаме грижи, без да имаме нужда от конкретен ответ или резултат. Трябва да уважаваме начините, по които самите ние се променяме чрез участието си в нечие страдание, смърт или физическо възстановяване.
Да признаваме възможното действие на семейната, груповата, расовата и планетарната карма!
До известна степен тези карми винаги са в действие, потопявайки личната съдба в по-голям контекст с по-широки измерения. Изпълнявайки своята роля в разгръщането на тези по-големи карми, всеки индивидуален живот служи на напредъка на цялата група.
Да приемем, че хората несъзнателно знаят причината за своето състояние!
Когато се опитваме да спасим някого от болест или даден проблем, ние поради непредпазливост можем да се намесим в причината за инкарнацията на този човек - просветлението, което той преследва под указанието на душата. Особено голямо е предизвикателството, когато човекът, на когото искаме да помогнем, е нашето дете. Изпитвайте уважение към пътя на другия, към неговата карма. Ако е твърде мъчително да наблюдаваме, ние трябва да потърсим помощ за самите себе си, за да се справим по-добре със собственото си страдание.
Да се съобразяваме с времето, необходимо за трансформация!
Поради това, че обитаваме нивото на плътната физическа материя, истинската промяна настъпва бавно. Дори когато даден ефект изглежда постигнат внезапно, подготовката на отделния индивид за него може да е протекла в рамките на няколко живота.
И едно последно внушение, което е валидно независимо дали се надяваме да постигнем изцеление, или искаме да изцелим другиго: вярвайте, че се развиваме.
С други думи - имайте вяра. Обръщайте по-малко внимание на вечерните новини, а повече на това колко силно се с извисило глобалното съзнание само през последните тридесет години. Помислете за някои от понятията, които са били възприемани като радикални само преди три десетилетия - например правата на малцинствата, правата на жените, спазването на околната среда. Днес тези неща са възприети като част от нашата обща културна ценността система. Нещата наистина се променят към добро - в глобален, международен, културен и личен план. Ако отстъпите малко назад, за да добиете по-ясна перспектива, ще можете да видите промените и да почувствате влиянието им върху всички нас.
Изцеление и просветление
Може би на този етап, след като прочетохте толкова много за изцелителското въздействие на страданието, вие се питате: ,До къде е изцелението чрез радост?" Със сигурност всички ние, с изключение на най-мазохистично настроените, бихме избрали, ако можехме, нашето просветление да настъпи чрез радостно разширение на съзнанието ни, вместо чрез жестоките уроци на нещастието. Защо тогава ни се струва, че на везните на нашия житейски опит често пъти натежават повече мъчителните моменти, отколкото възторжените? Така е, защото ние сме склонни да запомняме времето на страдание по-дълго и по-ясно, отколкото моментите на екстаз. Освен това те продължават по-дълго.
Сравнете онези леки, краткотрайни и мимолетни мо¬менти на радост, които сме изпитали с привидно веч¬ния покров на тъгата. В символиката на астрологията планетата Сатурн, известна още и като Великия Зъл Магьосник, е учителят, който ни принуждава да учим своите трудни уроци. Сатурн се свързва с Кронос, или Бащата на Времето. Тъй като преподаването - и ученето - изискват време, горестта е по-добър учител от насладата.
Въпреки това радостта и страданието не са толкова противоположности, колкото състояния, които съществуват в спирален контрапункт едно на друго - мъката, води до разбиране, разбирането води до радост, радостта изцелява въздействието на мъката, която в крайна сметка е донесла разбирането, и тъй нататък. Ако трябва да разделим спиралата на сектори, можем да кажем, че просветлението настъпва чрез нещастие, а изцелението идва чрез радостта. Всъщност те са свързани в един цялостен процес, който ни дава възможност да възстановим равновесието и да напредваме.
Тук постепенно бяхте запознати с нова дефиниция на изцелението, която не е непременно обвързана с намаление или лечение на физическото или психологическото смущение. По-скоро изцелението тук е определено като обширен процес, който излиза извън границите на живота и смъртта и използва всяко преживяване, за да ускори разбирането, и всеки случай на нещастие, за да възстанови равновесието. По-нататък, според представената тук гледна точка, всяко развиващо се човешко същество се разглежда като мъничка, но значима и необходима част от човечеството, което само по себе си е една развиваща се цялост. Тази по-широка еволюция настъпва, когато всеки от нас допринася с нарастващата си способност да задържа светлината.
При нас, хората, тази способност се увеличава от нашето по-голямо разбиране или съзнание, от нашето просветление. Когато постигаме по-голямо съзнание, всяко от енергийните ни тела - физическото/етерното, емоционалното или астралното и нисшето и висшето ментални тела - излъчва по-ярко сияние. Това засилено излъчване настъпва поради факта, че по-висшата мисъл довежда до рафиниране на всички степени на материята, били те плътни или фини, като създава повече пространство между частиците. Това пространство между отделните частици се изпълва със светлина.
Всяка еволюция е свързана със способността да се задържа светлината. Еволюцията на плътната физическа материя е една от задачите при инкарнирането на човешките същества. Когато нарастващото ни съзнание довежда до рафинирането на клетъчния, молекулярния и атомния материал на нашата плътна физическа обвивка, ние влияем върху тази еволюция. Постигайки по-голяма хармония с нашата душа, ние служим като все по-съзнателна част от моста, който душата ни образува между плътната физическа материя, която обитаваме, и Духа. Този Дух е нашият Първоизточник, както и Първоизточникът на всяко проявление.
От гледна точка на езотериката може да се каже, че това, което всъщност бива изцелявано от.всички инкарнирани човешки същества, е свиването или ограничаването на съзнанието, наложено от необходимостта това съзнание да бъде изразено чрез плътна физическа материя. Също както е необходимо използването на по-мощни електрически трансформатори, когато трябва да бъдат пропуснати и пренесени по-големи електрически товари, така и ние трябва да разширим способността на физическата материя да задържа и пренася все повече от наличната Всемирна светлина.
Едно от нещата, които трябва да свършим тук, на Земята, е да придадем повече съзнание на физическата материя, или да изкупим нейния грях, ако предпочитате.
Затова всеки път, когато преживявате някаква травма, нещастие, трагедия, или наблюдавате как това се случва на другиго, запитайте се: „Дали това преживяване е крайна сметка ще допринесе за по-дълбокото разбиране, а оттам - и за по-голямото просветление?"
Ако задавате този въпрос от достатъчно широка перспектива и с достатъчно голяма безпристрастност, отговорът винаги ще бъде „да".
Да на Живота.
Да на този ваш живот.
Да на вашите борби, разочарования и предизвикателства.
Да на вашите уроци, възможности и победи.
Да на все по-силната и ярка светлина, която разпръсвате.
Да!
Из "Защо това? Защо на мен? Защо сега?", Робин Норууд
|
17 Октомври 07, 20:09
 Коментари (13)
|
|
Психологически изследвания и статии 
