|
|
 Публикации 10:13 |
|
|
Народопсихологията на Вилхелм Вундт |
Вилхелм Вундт (1832-1920) е немски философ и психолог, един от основоположниците на психологическата наука. Изучава медицина в университетите в Хайделберг и в Берлин. От 1875 г. е професор по философия в Лайпциг, където организира и първата в света лаборатория по експериментална психология, която дълги години е най-важният международен център по психология в Европа и САЩ.
В своите изследвания Вундт се опитва да наложи експерименталния метод, познат от естествознанието, при който за научен факт се счита само това явление, което може да се наблюдава винаги при конкретни тъждествени условия. Оказва се обаче, че този метод е непригоден за изследването на такива психични конструкти като речта и мисленето. Така Вундт стига до заключението, че освен изповядвания от него експериментален метод е необходим и съвсем различен, описателен и исторически метод за обяснение на психичните процеси и отношения. Необходим е анализ на продуктите на културата - езика, митовете, обичаите, изкуствата, бита. Така Вундт поставя началото на своята „психология на народите” или „народопсихология”.
В енциклопедичната система на Вундт сред другите науки за духа народопсихологията заема специално място. Вундт се отнася към тази област от знанието като към собствено интелектуално дете, въпреки че терминът “народопсихология” не е негово лично откритие. Според замисъла на Вундт народопсихологията трябва да изучава духовните явления с надиндивидуален произход.
През 1900 г. Вундт издава първа част на капиталния си труд – двутомна психология на езика. Този труд има голямо влияние върху езиковедите, а основната му задача е да прокара пътя към създаването на народопсихология, която е продължение и допълнение към индивидуалната психология. В основата й залягат идеите на Морис Лазарус и Хенрих Щайнтал. Основната идея в тяхната психология на народите е, че съществува “свръхиндивидуална душа”, която притежава “свръхиндивидуална цялостност”. Прочутият лингвист Херман Паул справедливо възразява на Лазарус и Щайнтал, като казва, че всички психични процеси се извършват основно в индивидуалната душа. Нито “националният дух” – едно романтично и крайно абстрактно понятие, нито елементите му имат конкретно битие. Всички духовни процеси протичат основно в съзнанието на конкретните индвивиди и никъде другаде, а общественото съзнание е само една проста сума от индивидуални съзнания. Вундт осъзнава ограничеността на подобен възглед. Неговата критика на методологичния индивидуализъм много прилича на дюркхаймската критика (разликата е там, че Вундт се опитва да защити “психологията на народите”, а Дюркхайм – социологията). Но науката, чиито принципи разработва Вундт, е според дълбокото му убеждение, психологическа наука. Самият Вундт не признава съществуването на каквито и да било автономни по отношение на реалността духовни образувания на индивидуалната психика. Като цяло позицията на вулгарния методологически индивидуализъм може да се изрази с формулата: “няма нищо в обществото, което да не е в индивида”. С последния извод Вундт обаче не е съгласен. Според неговото мнение Херман Паул не е отишъл далеч от хербартианството: понятието за душата у него е неразривно свързано с представата за някакво субстанциално единство, за особен субстрат от душевни явления. Тъй като в народопсихологията няма подобен субстрат, то “душата на народа” се обявява за абстракция, мит. Но за емпиричната психология душата не е нещо друго освен непосредствената връзка между психологическите явления. Затова в такова емпирично значение народопсихологията може да използва понятието “душа” и от тази гледна точка понятието “национален дух” има само реално значение, както и индивидуалната душа. Следователно, само на базата на отстояваното от Вундт актуално, а не субстанциално разбиране на природата на душата е възможно обосноваване на народопсихологията. Благодарение на учението за актуалността на душата никой днес не разбира “националния дух” като подобие на несъзнателна душа или свръхдуша, в смисъл на безтелесна, независимо от индивида пребиваваща същност. “Народният дух”, който е притегателен център за изследователските интереси на новия отрасъл на психологическото знание, в трактовката на Вундт напълно губи чертите си на трансцендентен (независим от живота на индивидуалната душа) духовен субстрат.
Съвместният живот на хората предизвиква явления, които въпреки несъмнения си психологически характер, не могат да бъдат обяснени от условията и законите на индивидуалния душевен живот. Затова е необходима специална наука, която ще изследва подобни феномени.
Народопсихологията трябва да обхваща онези психологически явления, които представляват продукти на съвместното съществуване и взаимодействие между хората. Следователно тя не може да обхване онези области, в които е отразено преобладаващото влияние на личността, примерно литературата, изкуството, науката. В тези продукти на човешката дейност според Вундт има много индивидуалност – онова, което се ражда от специфичните особености на ума и характера на отделните хора. Затова в посочените сфери влиянието на народния дух трябва да се счита за второстепенно. Той се проявява преди всичко в продуктите на колективното творчество на хората; при това неговите влияния се разпространяват в структурите на индивидуалната човешка психика, незадължително на нивото на високата рационална рефлексия. Действителното и “пълнокръвно” въплъщение на живота на народната душа според Вундт можем да наблюдаваме само в три сфери – в езика, митологията и обичаите. Взети заедно, те са своего рода “троен съюз” на фундаменталните структурни характеристики на народния дух. В рамките на душата на народа езикът, митовете и обичаите изпълняват същите функции, които в рамките на душата на отделния човек изпълняват представите, чувствата и волята. Разумната дейност на душата, която има свой извор на представи, изразява собственото битие в езикови форми.
Чувствата, които се коренят в афектите, раждат мита. Волята се въплъщава в конкретни човешки постъпки, съгласуващи се с нормите на обичая. Езикът, митовете и обичаите не са продукти на индивидуален ум. Техните форми са се изграждали и променяли в процеса на многовековната естествена еволюция на човешкия род. Езикът, митовете и обичаите са дошли на бял свят не от “мъдростта” на някакви конкретни индивиди, а от “мъдростта” на човешкото общество като цяло. Развитието на индивидуалното мислене е невъзможно да се представи извън инструменталния контекст на езиковите структури. Мисловният процес винаги се въплъщава в езиковите форми. Но езикът като феномен възниква само в обществото – като средство за комуникация на мислещите същества.
Тези свои идеи Вундт обединява в органично цяло чрез сборника “Проблеми на психологията на народите”. В него той отстоява правото на народопсихологията на съществуване, изяснява нейните задачи и методи и обсъжда възникването на езика. Вундт си задава въпроса дали духовната култура и по-нататъшната еволюция на нейните продукти произлиза от единен център (може би дори от един индивид) или тя е обусловена от съвместния живот на човечеството? Този въпрос се разяснява чрез конкретни примери и предимно чрез анализ на езика.
Според Вундт обект на народопсихологията е онова, което той нарича “душа на народа”, по аналогия с душата на отделния индивид. Ако се погледне на обекта на изследване в психологията като на съвкупност от всички вътрешни преживявания на индивида – т.е онова, което е прието да се нарича “душа”, то обект на народопсихологията са всеобщите представи, идеи, чувства и стремежи. “Народният дух” не витае някъде над нас, той живее в нас самите. Той не се създава от нещо конкретно, а от общността като цяло. Неговите емпирични осезаеми очертания се формират от съвместната духовна дейност на много индивиди. Духовният облик на обществото се ражда от колективното творчество на хиляди хора. Реалността на “народния дух” е продукт на дейността на всички хора заедно, а не на отделния индивид. “Народният дух” в разбирането на Вундт напомня дюркхаймовите “колективни представи”. Той включва всичко, което се създава от индивидите , всичко онова, което обитава в недрата на индивидуалната душа, но не се ражда от нея. Номиналистичната позиция на индивидуализма Вундт противопоставя на реализма на собствения подход. Най-отчетливо неговата аргументация се вижда в следните думи: “Разбира се,…може да се възрази, че душата на народа винаги се състои…от единични души, които са съпричастни към нея; всичко, което тя поражда, ни връща назад към свойствата и силите на индивидуалната душа. От само себе си се разбира, че всичко, което се поражда от известното съставно цяло, трябва да се съдържа в неговите части. Но оттук не може да се твърди, че всички продукти, създавани от цялото, са напълно обясними чрез неговите компоненти. Душата на народа според Вундт не се свежда до съвкупността от действия на отделните индивиди. Съвместният живот на много индивиди поражда нови, специфични закони, които, макар и да не противоречат на законите на индивидуалното съзнание, са съвсем различни от тях.
Основните области на народопсихологията са езикът, митовете, обичаите. Езикът, митологията и обичаите представляват самият дух на народа в неговия относително изчистен индивидуален вид, който обуславя всички останали процеси.
Езикът съдържа колективна форма на съществуващите в духа на народа представи и законите за връзките между тях; митовете представляват съдържанието на тези представи, а обичаите - възникналата от тези представи колективна насоченост на волята. Под думата “мит” се разбира целия първобитен мироглед, а под думата “обичай” – всички зачатъци на правов ред. Народопсихологията изследва тези три области и тяхното взаимодействие - езикът е форма на мита; обичаят изразява мита и го развива.
Вундт противопоставя “народопсихологията” не само на индивидуалната психология, но и на такива раздели на психологическото знание като “психология на расите” и “психология на тълпата”. Последните две концентрират вниманието си на явления с надиндивидуален произход. Но Вундт остава верен на “специфичната немска” интелектуална традиция, идейните хоризонти на която се определят първоначално от романтиците и Хегел, а впоследствие от представителите на историческата школа по право и политическа икономика.
Истински субект на глобалния социокултурен процес за Вундт, като носител на упоменатата от националната традиция мисъл, е именно народът като особена социална общност, съвкупност от хора, които живеят на определена територия, подчиняват се на властта на една държава, имат общо културно-историческо наследство и говорят един език. Вундт се интересува именно от психологията на народа, а не от някаква друга социално-групова единица. “Народопсихологията” в разбиранията на Вундт не е тъждествена с колективната психология в широк смисъл. Други социални общности също имат своя “душа”, примерно “душа на тълпата”, с изучаването на която се занимава Гюстав Льобон. Но душата на тълпата и душата на народа са различни неща. Именно народите влизат в историята на човечеството като реални творци на основополагащите форми на духовната култура, именно те са истински субекти на културно-историческата практика.
Вундт определя “народопсихологията” като самостоятелна дисциплина, която изучава специални явления. Нейните закони и принципи не могат да бъдат сведени до законите и принципите на индивидуалната психология. Но тя има способността реално да влияе на процесите и резултатите на индивидуално-психологическите изследвания. Душата на човека в емпирически смисъл не е самостоятелна величина. Реалният емпиричен индивид винаги живее в обществото. Неговата индивидуална психическа природа може да се изяви в пълна степен само в нейния социален контекст.
ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:
1. Вундт, В. Проблемы психологии народов, Санкт-Петербург, 2001
2. http://www.peoples.ru/science/psihology/wundt/
3. www.psychology-bg.com
|
04 Февруари 07, 10:13
 Коментари (5)
|
|
Психологически изследвания и статии 
